ГРАДЪТ Е БЛИЗО И ДАЛЕЧ

ГРАДЪТ Е БЛИЗО И ДАЛЕЧ

1982

По-рано Стефан Киров смяташе, че обича да обмисля, че се стреми да разбира хората и постъпките им, но когато видя, че приятелката на сина му остава в къщата им, се получи съвсем друго. Като че новият живот го беше засилил повече отколкото трябва и сега със зъби и нокти трябваше да се вкопчва и връща назад.

    Влакът изпълзя извън града, набра скорост и край прозореца се ширна есенното поле.

Не беше обиден, а струваше му се - непоправимо огорчен. Сякаш синът му беше играл досега някаква не дотам чиста роля...Мислеше много, посрещна и изпрати много нощи, но не намери сила в себе си да вземе някакво решение. Питаше се къде му е мястото в този свят и си припомняше последните години, откакто младият беше узрял и с целият си дух разсъждения го беше накарал да научи още нещо. Така можеше да се мисли за съвременен човек. Но за какво беше нужно? Малко повече свобода в мислите. Малко повече нерви. В службата - една по фина чувствителност. Сякаш имаше значение какво си въобразява какво мисли и чувства всеки от колегите му.

    Влакът се носеше. Полето се вдигаше и падаше и земята, като че дишаше заморена. Човекът срещу него се готвеше да го заприказва, но Стефан Киров се загледа в багажника над главата си. В този миг му се струваше, че него са пратили в тази трудна командировка, защото нямат доверие на младите...

    В единадесет преди обяд стъпи в заспалото градче. Влакът отпътува, а той мина през полутъмна чакалня и излезе на площадчето пред гарата. Наоколо нямаше жива душа. Постоя, за да свикне със слънцето, положи старата си чанта на близка пейка, седна и запали цигара.

    Света на младите му се виждаше дребен, неважен, съвсем различен от неговия, какъвто го
помнеше от времето през младостта си, когато дойде в града. Спомни си националните младежки бригади и песните около лагерния огън. Дори беше смешно, че си спомня точно това, но в момента, опитвайки се да съпоставя, сякаш само то имаше смисъл.

Площада завършваше при ред стари къщи с чак гнили стрехи и очукана мазилка. На едно място пишеше “ железария“ , а отдолу магазина изглеждаше затворен от десетилетия. След това теренът се надигаше и там, сред повече растителност, бяха новите огради с табелки “Образцов дом“ край вратите. Още по-нагоре по склона стари къщи, варосани кой знае кога, се гушеха самотни вред обагрени дървета и висока, суха трева.

    Стефан Киров седя дълго на пейката, а душата му се пълнеше с нещо отдавна забравено и жално. Сякаш омачкан от новия, от градския, бързия живот не беше оставал сам със себе си. Сега не го тревожеше нищо. Нещата си бяха отишли по местата и той постепенно се отпусна - както отдавна, много отдавна - не се занимаваше повече нито с другите хора, нито със собствените си мисли... А света беше просто, познато, бавно устроен.

    Почака. Спокойствието, за радост, не се стопи, а напротив, стана по-осезаемо, едва ли не се сля с така мил шум. Като че мелодия. Той дочуваше звуци от жужащи някъде пчели, от шумящо сено, от сенчести и горещи дворове.

    По-късно стана, взе чантата си и тръгна бавно през площада. Предприятието се намираше недалеч, вляво, покрай железопътната линия. Стефан Киров отиде направо в плановия отдел, видя се с хората, поговори с тях, прегледа необходимите документи. На обяд един от колегите му го заведе в малко ресторантче. Докато се хранеха Стефан Киров се разприказва свободно за работата си и не съзнаваше, че в мига не се интересува от нищо друго. Беше обзет от така силна вяра в себе си, че се чувстваше несравнимо добър и обичаше всичко и всички.

    Работата се оказа дори проста и към пет, след като я приключи успешно, той се сбогува и тръгна обратно към гарата. По пътя мина под надвесила плод на тротоара лозница, откъсна си няколко кехлибарени зърна - друг път не би и помислил, и ги схруска с наслада. Когато стигна площада слънцето огряваше само склоновете наоколо, но в ниското още се долавяха отблясъците  му и въздухът беше златен и зрял. Пред гарата имаше сергии на селяни и сега, след края на работния ден, хора от градчето се бяха събрали на приказка или на пазар. Стефан Киров купи бурканче мед, прибра го в чантата, прекоси площада и мина през притихната и чиста чакалня. Взе си билет. Плочките на перона, изметени сякаш току що, изпускаха приятна топлина. Той тръгна напред-назад, искаше му се да върви и да не спира, но когато подмина гаровата постройка изведнъж забави крачка. Под голям, див кестен имаше пейка, на която седеше някакъв човек. Без сам да знае защо, Стефан Киров се приближи и попита:

- Свободно ли е?   
- Да, - отвърна мъжът. - Свободно е.    
Седна в другия край на пейката и погледна непознатия. Имаше гъста, вече прошарена, остра коса и грубо, изпечено лице с много бръчки. Беше облечен просто и чисто.  
- Ще посрещате някого? - попита Стефан Киров без конкретно любопитство, само за да подхване разговор.
- Да - вдигна глава мъжът. - Чакам. От моята посока влакът минава само веднъж. Този, вашият влак е и моят.   

Стефан Киров изпита чувството, че познава този човек страшно отдавна. Загледа се отново в него, като че искаше да открие с очи тайната на тази така очевидна близост.   
- А вие, какво? - попита мъжът. - Ще заминавате ли?   
- Да - отвърна Стефан Киров. - Свърших си работата и ще заминавам, - и продължи някак неусетно: - Но ми харесва тук. Много ми харесва.   
- Мъжът се усмихна едва-едва.   
- Какво може да ви харесва? Глухо място.   
- А защо? Точно това е хубавото.

Обзе го някакъв нов пристъп на спокойствие. Може би заради човека, може би защото падаше така прекрасна, миришеща на зряло, спокойна привечер и защото хълмовете над градчето бяха огряни от последните слънчеви лъчи, а високото небе светлееше безкрайно и прозрачно.   
- Да, хубаво е тук - пак каза той. - Като се пенсионирам може да си намеря някое такова местенце... Да живея...

В сравнение с това, което изпитваше в този миг, живота в града, мислите за простъпката на сина му, мислите за службата, изглеждаха така жалки и Стефан Киров знаеше, че не иска, не иска да изгуби това блаженство.
- Сега има много такива места - прекъсна мислите му мъжът.
- А насам, има ли?   
- Има. Ей, отзад , на бърдото, колкото щеш празни къщи.
- Много ми харесва тук - отново каза Стефан Киров.   
- И аз затова седя още, - рече мъжът и извади пакет “Арда“. Ама умира животът тук. Няма напрежение, няма...
- А... Защо? Тук животът е естествен. Така трябва да живеем всички.

Човекът замълча. Най-неочаквано Стефан Киров почувства, че е прехвърлил някаква неназовима граница. Сякаш прекалено много се беше облегнал на прекрасния миг, на спокойствието, на добротата, която излъчваше човекът до него и усети, че кротката, бавна, следобедна омая се губи нанякъде. Затова попита:
- Вие какво работите?
- Земеделец съм - рече мъжът и Стефан Киров, само от звука на гласа като че ли възвърна увереността си. - Хората сега не го мятат за някакъв успех в живота, но аз съм доволен. Вдигнах къща, кола купих... Лошото е другаде. В душата. Сам живея тука.
Човекът посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади огънат, карират лист хартия и го подаде на Стефан Киров, който го пое, разгъна и прочете:
"Тате, градът не бил за нас. Чакай ме в най-скоро време. Симо“      

Датата беше от около месец назад... Върна листа и погледна събеседника си. За пръв път си срещаха очите за по-дълго и Стефан Киров, чак по-късно щеше да го осъзнае, видя тъга подобна на неговата и знаеше, че и мъжа е видял същото... И това кратко и така неясно разбирателство му се стори подобно на целия изминал след обяд, стоящ на фона на хилядите дни преминали в града.

- Преди двадесет години - аз съм вдовец - можех да се оженя повторно, но не го направих, - рече мъжът и замълча за миг. - Не исках да го гледа друга.
Човекът повдигна бавно очи и се загледа през железопътните коловози, където няколко изпочупени товарни вагона стояха тъжно и сякаш обрасли отвсякъде с бурен.
- Със сина се разбирахме много добре. Това къща, работа - много помагаше. Неразделни бяхме и затова като отиде войник ми беше много трудно. Но... Но като рече човек - оправя се... Върна се след две години и сякаш не е той. Мълча, сумтя неделя-две и аз му рекох, не той:“Какво има сине?“ Вика ми: „Ще отида да живея в града, тате.“

Мъжът дръпна за последен път от цигарата, стана, отиде встрани до желязно, грозно кошче и хвърли угарката. Върна се и седна отново:
- Аз не му се сърдя - така е трябвало, но той някак се чувства...
- Гузен... - кой знае как у Стефан Киров дойде тази дума и след като я изрече му стана неловко, но човекът не обърна внимание и продължи:
- Не се обажда. Тук има къща, кола - там живее в бекярски фургон. Казаха ми момчетата оттук... Преди половин година получавам писмо, и то такова - два три реда, той така пише. Казва: „Ще се женя“. Хубаво, си викам , но повече нищо... После дойдоха тези два реда, - и човекът посочи към вътрешния джоб на сакото си.- Сега го чакам. Всяка вечер. И си мисля:“Какво ли става там?"

- Ще се върне - каза неочаквано Стефан Киров с очи приковани в някаква несъществуваща точка.   
- Не, няма да се върне - каза мъжът. - Няма да се върне той, но поне да си идва от време-навреме. Ще вземе колата. Пресни яйчица, продукти да му давам.   

Отдалеч се чу свирка. Стефан Киров се изправи, беше се отпуснал, неочаквано и без да разбира защо. Взе чантата си  и изчака влака да нахлуе на гарата. Извърна се и подаде десница.   
- Ще се върне - каза по-скоро повтаряйки казаното пред малко.   
- Със здраве - рече мъжът, стана и се ръкува.- Със здраве.   

В гласа му прозвуча нещо познато, но неясно. После, докато пресичаше първите два коловоза, Стефан Киров разбра, че това неясно нещо е примиреността. Напомняше му за самотни мигове. За безкрайно тъжни вечери. Отвори вратата на един вагон и се качи. Обърна се... Мъжът седеше все там, на празната пейка, заедно с кестена и червеникаво-златните му клони и чакаше. Всичко това изглеждаше прозрачно, чисто, ясно - така се запечата в съзнанието на Стефан Киров и когато влакът потегли и той го загуби от погледа си, душата му се сви, и той отново се почувства привично зле, както сутринта, преди да стъпи в градчето. Тръгна по коридора. От една отворена врата на купе се чу как непознат глас каза някому:   

- Твой човек е, няма как, ще го търпиш.   
Стефан Киров спря. Изглеждаше външно спокоен, но после отвори най-близкия прозорец, бръкна спорно в чантата си, извади бурканчето с меда и със сила го запрати навън. Стъклото се удари в бетонен стълб край железопътната линия и за миг се видя как меда потече тежък и блестящ. После се надвеси от прозореца и докато вятъра рошеше косата му, дълго гледа към малкото градче, което все повече се губеше далеч, в сянката на златната и пурпурна, есенна привечер.

                    ***   
1995
След написването на горния текст (според един приятел по-доброто име за „Слаби разкази“ е „Слаби текстове“) имах щастието да го представя на един от тогавашните ни изтъкнати литератори. Те, разбира се и сигурно с право, винаги ме правеха на две стотинка. Покрай многото забележки по полето и редовете, под мястото, където Стефан Киров хвърля бурканчето с мед, беше написал - „Защо?“. Тогава, в началото на 80-те и аз самия не можах да се сетя. Чак десет години по-късно това вече не е загадка за никого.

Приемам въпроси относно:

Посреща бурният всредвятър 

Лъжовно чист и дапокварен 

На подводните течения 

Ветропаказател и подгонен ветроход. 

Вещана на нощен посрещач 

Прощална и отморена целувка 

Пресипнал леко мекотел 

Наследство идващо от утре. 

Басмен е късопаметния скрупул 

Незрял играч за нежната душа 

Безбог във староселски купел 

Препаска за личната невясна. 

Относно българските политически партии и малцинствата

Разбира се, че етносите ще искат свои политически представители, след като "сложните", да не кажа друго, българи ги загърбват и не ги включват в управлението на страната, а ги оставят в ръцете на съмнителни с "организации". Да повторя старото си, вече около 10 години, предложение: във всяко от демократично съществуващите партии - ръководството, трябва да има квоти по етноси, религиозни и племенни групи, пропорционално с процента на тези в общото население на страната.

Започват да узряват 6-8 години след като лансирах идеята / в стария Медияпул /. 

Днес и Константин Паскалев каза същото:  

Огнян Минчев

http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=573020  

"Но най-лесната и разумна формула за интеграция на малцинствата и за отърваване от тази криминализирана етническа корпорация, в каквато се е превърнало ДПС, а и от мутренски политически проекти като "Евророма" по отношение на ромите, е всички български партии да започнат да привличат представители на малцинствата към всички изборни и административни позиции. ГЕРБ вече го прави."

Предзимна политическа Копакабана

Копакабаната се разгърна.

Първи дъжд,

пръв зимен повей.

Разгърдени, с наболи зърна

политически трупове

се наредиха за снимка.

Глиган до кошута

и прошарена къртица

до шамандура.

Жълти листа прокапаха

по тротоара,

на всеки вестникарски

ъгъл раздаваха

паунови пера.

Мъглата се сгъсти.

Десни соц-идеи

напираха невъздържано,

докато либертианството

изфръкна

като гола смугла

красавица

от пъпката

на посткомунистическата

диктатура.

На мястото на мавзолея

няколко

травестивни духа

оголили дълги бедра

и задници

с женски форми

в мрежести чорапи

танцуваха самба.

Мистър Клайн и Бай Ганьо

България се превръща в поучителен разказ за ЕС
http://express.bg/story/27965

По-голямо падение от това - здраве му кажи, а то, хитро усмихнатото мистър Клайн, което измъчено направи правителство, за да поучи ЕС, продължава да стои голо, но с рокерско яке на ръба на басейна и въпреки че има малко българска кръв / но достатъчна / да се тупа в гърдичките и вика - Булгар, Булгар.

Зимния сън на гражданството

http://ivo.bg/2008/10/27/гафологична-експертиза/

Коментар след статията:

"Зимният сън на гражданството ще свърщи когато пукне интелектуалната пролет - туй е ясно.

Но аз съм загрижен повече за селячеството - ония хора по безбройни селца и паланки, знаещи твърде малко, виждащи твърде наблизо, живеещи предимно с първа програма и радио Хоризонт (или радиоточката). Интелектуалецът има склонност да пренебрегва тия хора (намирайки ги навярно за твърде незначителни) и да се държи сякаш те не съществуват, като по тоя начин ги оставя изцяло на ласките на “другарите” неспиращи да обикалят страната - на горещите им ръкостискания, на добродушните им усмивки, на простите топли думи, на сладките им обещания.
Ето една илюстрация (http://bsp.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0030&n=002035&g=).
Докато интелектулаецът от високо сърдито кори тия хорица за невежеството и слепотата им, “другарите” се оказват единствените които ги обграждат с някакво внимание. Така на туй простодушно множество не остава друго освен да се довери на единствените които проявяват някакъв интерес към него - “другарите”.

За тия хора аз съм загрижен, защото гражданството рано или късно ще се пробуди, но тия хора без чужда помощ немогат да го направят, а техният глас тежи наравно с тоя на гражданството. И всичко е въпрос на количествено съотношение, а то е ясно изобразено в изборните резултати на “столетницата”.

Коментар от: Шебек | октомври 28, 2008, 9:37"

Напълно съгласен съм с Шебек. Към “селячеството” включвам така и помаците, турците и циганите. Което показва както “потентността” на интелектуалеца / разширявам тази група, тъй като тя е относително много малка у нас, с тези, които имат някакво еврпопейско разбиране за цивилизованост и обществена дисциплина на основата на общ интерес /, така и бъдещето пред страната.

Иначе относно идеята на А.Грънчаров относно най-големите гафове на политиците нямам никакъв проблем с “аза” си, за да участват. Направо съм зажаднял и петимен за нещо общо направено…Проблемите в случая са че тези парадокси са безкрайно много, като се започне от повлияната от БСП и “агентите” Конституция, мине се през решението на Конституционния съд, пак с достатъчно ДС агенти в състава му, че ДПС не е етническа партия, та до 600-те дни и решението за стратегическото партньорство ДПС - БСП.

Проблем е и фактът, че почти изключително “островчетата” на гражданската активност у нас се занимават с критика, което, независимо, че е обяснимо, си е деструктивно.

На мен ми липсват идеи и желания за съвместни, хайде да не кажем действия, но поне проекти, които да се занимават с организацията на общо движение срещу политическото и обществено, дори и на елементарно ниво, функциониране на обществото и страната.

Големият шлем

От блога на Иво Инджев:

http://ivo.bg/2008/10/27/гафологична-експертиза/

"Радостен, че е услужил на Владимир в торпилирането на западната стратегия, Георги Първанов изтупа набързо овчарската си торбичка с метафори и от нея изпадна нещо като хазартно-спортен термин. По принцип Първанов борави предимно със спортна тематика, но в случая „вкара” и интелектуален елемент, наричайки подписването на три енергийни проекта с Русия „голям шлем” за България. Нерде бридж, нерде тенис! Карай да върви!"

Гражданската летаргия не би могла да бъде прекъсната, защото гражданството в лицето на тези, които под Голям шлем в случая са разбрали, че руския шлем е здрав, висок, закален и непробиваем, са голямото болшинство, които не само поначало не биха се противопоставили на такъв един руски шлем, но и поначало се боят от шлемове…Иначе руските капитали, с участието на доста подставени лица, са си поизкупили, къде тук, къде там, а може и тук и там, доста собственост и няма да са радостни ако тази собственост се обезцени много. Шансове за България относно този факт са двуяки..А може и да са параяки;)

Мистър Клийн или мистър Клайн?

Вчера Станишев, от трибуната на Народното събрание, отново изрази мнението, че банкавата система в България била стабилна, имали сме резерви, които щели да поддържат и индустрията...А ако греши? Каква ще бъде личната и колективна отговорност на тези, които не обръщат внимание на предупрежденията, ако стане белата? Много е лесно да артикулираш стратегии при положение, че после друг плаща сметката. Та, в този цирк, не е лошо на мистър Клайн, поне откъм блоговете, да му се напомни, че ако греши може и да отиде на съд. Но съд за какво? Че е опропастил не знам си колко милиарда, че е благодарение на кризата ще пострадат милиони хора?  

ПП.Аналогичен случай Милен Велчев и "преобразуването" на дълга.

Българската "демократичност"

Странна, да не кажа дълбоко грешна е българската демократичност. Приема за равностойно всяко племе или живинка заселила се тук. И очаква, само защото има външно подобие, да реагира като него самия - тук е думата за Възраждането. / всеки съди сам по себе си, нали /. Но това не е само наша грешка. Европейските страни от ЕС реагираха по същия начин като приеха България в семейството си само защото и България била държава. / разбира се в случая не включвам обстоятелството геополитика /. Така или инак, ако задэържим за малко по-дълго пред очите си горния проблем, би трябвало поне да се направи една база данни на потенциални управляващи - от община през всички институции, като на всеки потенциален кандидат се дава бонитет /надеждност / за отношение към "понятието" държава. И на такава основа се избират и тези, които водят, управляват и представят страната.

Неовъзраждане

Както и да го въртим, както и да го сучем, отдавна е ясно, но днес го артикулирам - нужно е Неовъзраждане / (c) Boabab 16.10.2008 /. И, разбира се, влезли честно и обективно в конкурентна борба проекти за реализирането му.

Пак за "глобална" политика;)

[Zdravka]
Имат си стабилно мнозинство. И затова хич и не мислят да подават оставки.
И всякакви закони ще си приемат. . И всички закони ще са насочени към политически противници.
Като закона за "черен списък за батковците във властта". Кой го знае и с какво име са го накиприли.
Та по този закон кого мислите ще проверяват, ще санкционират и ще огласяват името му?
Не, нЕма да е Първанов, Боабабе!!

А Гиньо Ганев има да ги обдусманваааа...Здравке, знам кой батько ще е пръв. :) Те имат желязно логика - ние, казват, ще крадем и ще сме глупави управляващи, защото американците са световен жандарм и защото Балкан беше продадена за стотинки...

Но, има една малко или по-малко силна, голяма логика - светът се преразпредели и ние, за радост, минахме от другата страна и така или инак всичко ще се променя. Бавно, но сигурно. / поне докато Китай, Русия и Индия не станат първа световна сила. :) Но..., за да са първа световна сила трябва и духовна и философска сила / в смисъл революция във формата на собственост при тези три страни /. Което означава, че когато отново трябва да сменяме лагера :) ще отидем не при днешните./

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

1982
ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Прострян под плътната сянка на ореха и под похлупака на шума на полето, уханието на див джоджен и сено, ромона на звънците, Карата сънуваше, как в тъмна нощ се прокрадва в миришещите на гюл дворове на турчина и заравя тъкмо срещу кьошка на харема изсъхнала и вързана с навосъчен червен конец кост на овца за огън и мор.

Чу конски тропот, отвори очи и се поизправи. Зад овцете, които се юрнаха откъм чешмата, черният Ибрахим и двама от сеймените му пускаха конете си и прилепяха за майтап тела към шиите им. Карата, прав и застинал, следеше как към небето се вдигат облаци кафява прах. Когато осъзна, че тропота на конете се загуби, затича след стадото. По-редки, а след това и по-гъсти талази го обгърнаха, ослепя, а лаят на кучетата брулеше дърво, накичено с безброй хлопки по клоните, които бясно дрънчаха. После привечерното слънце проби отнякъде и гърбовете на овцете, които се носеха пред него напомняха бавна, като от някакво приказно видение река, над която лази пурпурен дим... и, о боже! Отляво се разля дълга сянка, кучетата притихнаха и той разтреперан спря.

Помисли за дявола, но около сянката повя слънчев ореол, задържа се за миг - бавно изтля и придоби все по-човешки очертания. Карата разпозна Торбалан. Спомни си вечерите от детството, когато се гушеше под чергата и се плашеше, че Торбалан лази край зидовете и герана.

С голяма, полупразна, зеблова торба през рамо, облечен в някога син, изгнил и кърпен, с широки ръкави, турски халат, който се държеше само от една връв на кръста, Торбалан като че се чувстваше много добре. Беше с гола шия и гърди, а босите му крака, като че мазани със сребърна вакса от мръсотия, накараха Карата да размърда пръсти в цървулите си. Но онова, което стресна овчаря, бяха светещите , лениви, като на голямо бебе очи, които гледаха от едно брадясало, слабо лице, а синкавото им бяло ги отделяше някъде другаде. Карата за пръв път виждаше очите на Торбалан. Почувства, че не ще издържи повече, свлече мишци..., но бързо се съвзе, рипна и като едва не закачи рамото на скитника, се затири след стадото. Отново се виждаше, че отмъщава, но кой знае защо, нещо ново притисна сърцето му. Не беше ярост, ожесточение или безсилие...Когато настигна овцете, замахна с кривак към най-близката, наведе се, загреба шепа прах и я размаза по лицето си.
Сякаш нож преряза прашния и мек свят и ясно, с всеки контур на китните дворове, белите стени и дувари, широки стрехи и сивите покриви се видя селото. Лежеше си на склона, един от първите пред балкана. Леко като птица, която още малко и ще излети, ако в горния му край не се открояваше бялото минаре на джамията. Ето и кошарите. Кучетата си знаеха работата и овцете бързо се юрнаха в заграденото. Карата забеляза, че както винаги, застиналите в другия край на кошарата доячи го наблюдават и затуй свирна уж весело на кучетата. Тръгна към селото, пресече моста, навлезе между къщите. Овошките над дуварите леко потреперваха и разливаха тих шепот нататък по сокаците, чупките на зидовете, еркерите и нишите. Слънцето се криеше вече зад склона и гълъбово синият въздух на сенките изписваше всичко. Там някъде Торбалан се мерна отново, наведе се, вдигна нещо от земята - я пирон, я някой търкулнал се плод, прибра късметя си в оръфаната торба и изчезна зад едно кюше. На Карата се стори, но сигурно беше заради залеза, че гълъбово сините контури придобиха виолетови и морави краища.

***

Откакто го сполетя бедата, Карата живееше като прокажен, сам, в малка стая, вкопана в земята, встрани от бащината си къща. И таз вечер той се изсули като лалугер през двора и тази вечер се строполи като отсечен на нара... Но кой знае защо главата му сега беше бистра - живота само привидно продължаваше да тече без него... Облечен с най-хубавата си дреха, дето я имаше от най-далеко, чист, натъкмен, ето го - вече идеше към кръчмата. Юнак, с бяла риза, син, гайтанлия елек и червен пояс, от който предизвикателно стърчеше втъкнат нож с красива дръжка и извита кания.

- Да опустейш! - го прокле гърлен женски глас от чардака на близка къща.
Карата стъпи още по-твърдо и с още по-твърда ръка хвана дръжката на ножа...
Селската кръчма беше вече пълна и сега в полумрака се чуваше тайнствения и напрегнат шепот на много гласове. Когато Карата влезе, настана тишина, но той тръгна тежко към масата в ъгъла, където някога беше най-шумно, а сега здрачно и загърбено от всички.

Седна, заби юмрук в масата.

- Стопанина!

Момчето притича и сложи отпреде му едно юсче.

- Бай Евтиме! - се обади някой и напрежението спадна. От вратата влизаше Евтим, едър, спокоен чиляк.

- Добър берекет, съселяни, добра вечер - поздрави той.

- Ха, добре дошел!... сполай!... добра вечер! - се обадиха от разни страни.

На Карата му стана страшно тежко и затова се извърна към прозореца. Неочаквано видя отново Торбалан, който също идеше към кръчмата. Нагоре една птица пресече високото небе и при всеки мах на крилете й до хоризонта се разпростираха вълни. Пред скитника и крилете на птицата все още беше като че светло, докато птицата не се скри над стрехите и вратата на кръчмата не се отвори.

- Я, Торбалан! - провикна се някой. - Талисмана на село... - се засмя друг. - Има-няма пет години не се е вясвал насам. Всички се разгълчаха, това беше пак нещо ново... Торбалан пък си стоеше свит до вратата. В сумрака очите му не се виждаха, пристъпяше от крак на крак, недоумяваше...

- Я ела насам, чоджум - надигна глава от своята маса Евтим.- Ела насам и сядай!
Торбалан свали чувала, който носеше на рамо до краката си и тръгна плахо между масите.

Селяните се подсмихваха, побутваха го по рамената:

- Сядай, сядай! - Евтим посочи празен стол до себе си.

Скитникът седна, после се поогледа - Карата се беше свил на своята маса, при тезгяха палеха вощениците и по потона играеха сенки, докато момчето ги разнасяше. Селяните попридръпваха столове, изпечените им лица проблясваха, миришеха на соби, на плодове и кър и той се поотпусна, погледна леко, намести се на стола.

- Казвай сега, - рече някой нетърпеливо,- откъде идеш, къде отиваш?

- Кой, аз ли? Амчи ... рих цяла зима за едина хляб оборите на Рафи долу в ...

- Кой Рафи, бе?

- Рафи бей.

- Е... - проточиха селяните, позасмяха се. Един дори рече - келешка му работа.

- Я остави туй! - обърна се Евтим целият към Торбалан. - Какво ново-вехто има по света? -

Да си здрав, все същото сий чорбаджи - рече с радостен, по-откровен глас скитника. - Таз година навред се хвалят, щедри са хората.

- Ти преди да питаш, дай му една ичкия - обади се някой.

- Бай Георге дай и една люта чушка - подвикна някой.

На масата веднага се появи още едно юсче, побутнаха и козя пастърма. Размазаха глави лук. Торбалан пи, замези, пак пи, очите му овлажняха още повече.

- Да сте здрави, чорбаджи! По-рано мене за нищо ме не питаха, гонеха ме дори... А сега, виж...

- Я ти кажи, - прекъсна го Евтим. - Я кажи, нъл` ходиш по света, кажи за турчина...мъстят ли на изедника?

- Що? - стресна се Торбалан, затаи дъх, сниши се, но и присви леко едно око...

Селяните се спогледаха. Разсмяха се.

- Нищо, нищо. Е тъй де! - рече Евтим и погледна към ъгъла, където стоеше Карата. - Тук не сме вече само свои.

Карата целият се завъртя, двама млади прихнаха, но той ги погледна страшно, като див звяр и те се свиха. Като че дори и ленивите пламъчета на вощениците и те замряха. В настъпилата тишина някой се изплю на пода и внезапно не друг, а Торбалан се изправи. Проследиха го, като че омагьосани, как бавно прекоси кръчмата, седна срещу Карата и го загледа виновно, предано и подмилкващо се като добро кафяво куче. Карата се сви, гнева от очите му изчезна, бавно се свлече на мястото си. Настана тишина. Само един равен глас се обади:

- Кажи, как може тъй да съ живей?

Торбалан продължаваше да гледа виновно Карата, после извади отнякъде скъпа, не за неговия хал кехлибарена броеница и опрял лакти на коленете си запрехвътля зърната й.

Същият глас се обади отново:

- Пак го е сторил за смях...

- Кой?

- Ибрахим. Викал на майтап и натирил стадото.

- А той?

- Пак нищо.

- А на полето - рече високо Евтим, - няма едно зърно да падне. Здраво жито - берекет година.

Един пийнал глас отвърна:

- Не, негодното трябва да падне. Пък ако не падне огън да го гори!

Карата застина, кръвта се дръпна от лицето му, скочи, сянката му се надвеси от потона, изтегли ножа си и го заби с ярост в масата пред себе си.

- Ще го бъде - викна, но знаеше вече, че е обречен на нещо друго . - Ще има мъст и то страшна...

***

В среднощ, още сънен, Карата скочи. Отвън лаеха кучета, някой тропаше и подпираше външната порта. Грабна ножа си, измъкна се от стаичката си и без да мисли прибяга в горния край на двора. Залегна във високия бурен и примря. Отвън викаха на турски и напираха още по-люто. Баща му се появи под лозницата, надзърна при него и като видя, че го няма закрита към външната порта. Отвори. Отвън нахлуха с фенери. По белите стени на зидовете заиграха сенки.

- Само у син ти е броеницата ми, гяур - беше гласът на Ибрахим.

Карата разбра, че трябва да бяга. Изправи се в копривата и се метна на дувара.

- Ето го - изреваха.

Пропукаха пушки. Гавазите се развикаха.

- Джумбууш - се издра някой.

Той бягаше вече по сокаците. Босите му крака не вдигаха шум, а тъмнината го криеше. Някъде далеч зад него се загубваха преследвачите му. и само от време-навреме пропукваше, като че само за забавление пушка. Тича докато не стигна края на селото и не се свлече в тъмния увраг на реката.

Нагази в топлата вода и се запровира из ниско легналия върбалак. Клон го удари в лицето, препъна се в камък, отново се хвърли напред и така докато не стигна дълбок вир и не се притаи в гъсто обраслия бряг. Откъм селото вече не се чуваше нищо.

Колко време стоя до гърди във водата не знаеше. Само знаеше, че вече нито знае нито иска да знае кой е, какво ще стане с него, с живота му до момента и с живота му нататък. Изтощената му от преживяното същата вечер душа, страданието заради изгората му, отлъчването, подигравките, омаломощаваше тялото му и всичките възприятие на околния свят бяха само под контрола на чувствата му. Високо светеха звездите в тишина, ниско в тъмното леко шептеше водата, а над нея ехтяха звуците от всяка будна малка твар и живинка.

Но той знаеше, че този мир лъже. И наистина. Внезапно, далеч пропука пушка, после над главата му петънце бял облак, като че пламна на залез, разрасна се и ето цялото небе гореше. Далеч се чуха викове, земята затрептя - някъде бягаха подплашени животни. Карата вече знаеше. Горяха къщите на Ибрахим...

След време внезапен шум горе на брега го стресна. Карата се надигна - вече не се пазеше. Беше човек. Охкаше, стенеше, свличаше се надолу. Клоните на храстите се чупеха под тежестта на тялото му. В този момент луната се показа и Карата разпозна Торбалан, който лежеше безжизнено до брега и сега само дишаше тежко и хриптеше. Карата излезе на плиткото, стъпи на твърдо и припълзя до скитника. На врата му зееше голяма черна рана, дрехите бяха подгизнали в кръв, а големите, като на бебе очи се притваряха и гаснеха. Карата се опита да го подхване, да поповдигне главата му, но скитника само изстена за последен път и утихна.

- Оох! - простена Карата.

Стоя дълго над безжизненото тяло. После го подхвана, извлече го встрани и го положи под корените на едно дърво, където беше по-равно и свободно. Затвори клепачите му и скръсти ръцете му на гърдите. Изправи се, върна се там, където се беше свлякъл Торбалан и взе торбата му, която се беше закачила на един храст.

Слънцето го завари далеч в планината. Бос, стъпваше върху твърдата земя, а долу в полето цялото село, сбраните набързо селяни, раята, захвана да гради новите сараи на Ибрахим.

Плурализъм

Дали избирателите на ДПС ще узнаят някога за кого фактически гласуват / предвид тройната коалиция /. Дали ще узнаят, че издигат на власт не тези, които са ги поддържали и защитавали. Не тези, които и до днес смятат всички хора, независимо от етноса, по един наистина демократичен начин, за равностоящи и равноправни български граждани…И как е възможно, наистина, абсолютно всяко понятие и категория да са обърнати в тази страна?! И как е възможно хора, които продължават да обръщат понятията и категориите - волно или неволно, да управляват?!

Кога ли ще стане смяната?

Не стига, че съзрелите и необрулените от вятъра на продърлжаващата повече от половин век обществена криза в България са много малко, но начело продължават да стоят изостанали и несъзрели за съвремието ни, с непреминали дори през Възраждане родове, индивиди.

Репортажен

Това е един от първите ми разкази / 1981/. Може би най-интересното в него е ...това, което съм подчертал. Днес се утвърждава, все по широко, като мнение всред хората.

РЕПОРТАЖЕН
(Основите бяха вече наляти/Вече бяхме наляли основите)

В едно от най-изолираните от векове места, в една от провинциите на земята, в задния двор на Европа, в окъпания в слънце, в окичения с цвят и лозунги, във фестивалния южен град на политическата песен, над който бавно плаваха неоценените ни мир и невежество я видях за втори път. Тъмните й очи блеснаха между две други девойки, между бутилките и чашите с минерална вода, през цигарения дим по време на третата пресконференция и се загубиха всред ленивите и нищо незначещите въпроси. Спомних си, че се казва Зорница.

Наистина динамиката от първите дни се уталагаше и после, в мраморното фоайе момчета с китари подрънкваха тихо. Около тях бързо се образуваха групи, тя също приседна при тях, лекият й профил се успокои и заприглася. За левите движения от по света песните означаваха нещо, а за нас, вместо които други мислеха, всичко това беше само повод.

Опъвахме бяло платно с изрисувани червени карамфили, от които изтичаха стилни капки кръв. На съседната естрада жиците на младежи от Южна Африка, с огледална кожа по бицепсите, разбиваха на пух и прах простора. Няколко деца притичаха и подхвърлиха цветя. Обърнах се и огледах всичко отвисоко. Празнично беше. Цветно. Възбудени от басите и тимпаните млади хора танцуваха в дъното на алеята; под ясените, изпълнители с простряни, за да са наблизо, китари почиваха на тревата, а тънката като цев струя на фонтан се разпадаше на прах в синьото небе.
Стоян Васев, млад, спокоен журналист, с интелигентно, почерняло лице, ми извика:
- Ето къде си бил.
- Слизам.
Тръгнахме към ресторанта.
- Как беше снощи? - попитах.
- Нормално.
- Щях да остана, но се чувствах уморен.
- Нищо не изпусна...Нормалното ахо - ихо.
На дълга маса в ресторанта, под сянката на огромни дървета невъодушевена компания пиеше бира. Зорница седеше до певеца Николай Радев, който ни махна с ръка.
- Пазите ли за някого местата? - попита Стоян.
- Как? За вас. - се пошегува симпатично Николай Радев.
Зорница ме изгледа равнодушно и аз и кимнах. Тя се извърна, но лицето й доби за миг замислен израз.
- Как сте? - попита Николай Радев.
- Добре - рекох.
- Ти как си? - попита Стоян.
Николай Радев не му отвърна, наведе се, прегърна изправените рамене на Зорница и й прошепна нещо.
- Нали коте? - го дочух да казва.
- Не - отвърна тихо и малко глезено тя. -Ще дойдеш!
Спогледахме се, той не се усмихна принудено, а пусна някаква шега за яденето. Плащаше държавата, правеше дългове и изпотени келнери хвърчаха под напора на изгладнелите гости. Млади хора облечени в тениски с емблемата на фестивала се хранеха или висяха наоколо по оградите.
- Ще ставаме ли? - се обърна Зорница към Николай Радев.
- Да - каза той и ми кимна. - Ще се видим.
Прегърна я и те се отдалечиха между масите.
- Хубави са - каза с подправена тъга Стоян, - но ще стане много интересно като дойде жена му...Снощи по едно време бяхме станали големи приятели с него...
- Няма страшно - се намеси едно друго момиче, което седеше срещу мен. -Такова перде е.
- Какво означава това? - попита я един друг млад човек, за когото знаех само че работи в радиото.
- Че ако има изобщо някакви оплаквания, те ще са само конкретни.
- А тя каква е? - попитах.
- Ще ти кажа по-късно - ме парира тя.
- Айде, пием по още една и отиваме на плаж - ми каза Стоян.
- На плаж ли? - попита русото момиче и чак сега си спомних, че я познавах от една изложба. Казваше се Детелина. - Ще ме вземете ли с вас?
- Ако слушаш - рече Стоян.
Лежахме върху ниска, още свежа трева край брега на неголямо изкуствено езеро край реката. Наскоро бяха посадили на брега му хилави брезички и ниски борчета, и после за да изглежда всичко напълно подправено бяха търкулнали няколко огромни кръгли камъка край тях. Едно "съдбовно" изречение от бюлетина на пресцентъра се беше набило в главата ми: “Но, когато човек стане свидетел и участник на движението за политическа песен не може да не се замисли за всичко, което го заобикаля, което е било и ще бъде.”
- Ще ходим ли довечера на концерта? - попита Стоян.
- Какво друго може да се прави до единадесет? - попита Детелина.
Тя се беше оказала много хубава по бански и аз отвърнах:
- Защо, ние специално двамата с теб можем да прекараме добре.
- Така ли? Нямам нищо против - каза тя, - но специално на теб не ти отива да приказваш така.
- Непрекъснато трябва да провокирам впечатлението, което правя - рекох и се обърнах по гръб. - Стояне, има ли нещо?
- Няма нищо. Снощен съм. А днес получих и една телеграма от редакцията по повод една статия.
- А? - обърнах се към него.
- Пак съм сгазил лука. Но няма значение.
- Нормално, не се притеснявай и на Хемингуей му се е случвало - пак се отпуснах по гръб.
- Да. Нормално.
- Само не мога да разбера защо си губиш времето тук.
- Ех и ти. Сега му е времето да си го губя. Плюс това на такива места се създават връзките.
- Е, да.
Мълчахме дълго. Със Стоян не бяхме близки приятели, а никой от нас не беше приятел с момичето, беше слънчево, бяхме млади, нямахме конкретни задачи, нито истинска работа, нямахме собственост и всичко това беше прекрасно.
- Детелина, мога ли да те ухажвам? - попита Стоян, а аз останах със затворени очи.
- Не - отвърна лениво тя.
- И все пак ще те ухажвам.
- Щом искаш...
- А ти? - и ме бутна леко по рамото. - Добре провокираш впечатлението, което правиш. Не си като нея, всичко да си личи от пръв поглед.
- Личи си само, че не знае какво иска, че не познава себе си и че не знае за какво е родена. - И добавих: - Както всеки от нас.
Погледна ме внимателно.
- Напротив тя много добре знае какво иска.
- Приятелки ли сте? - попитах.
- Не.
- Откъде знаеш тогава? И не ми разправяй за първия поглед.
- Мога. Но мога също да ти кажа, че съм чела и книгата й със стихове. Съвсем е прясна.
- Не съм чувал, но не мога да си представя, че си очаквала от някой от нас да е нещо като Бела Ахмадулина. Аз специално съм по-благосклонен. Така или инак няма нищо свясно, а и поначало толкова малко млади хора успяват нещо да кажат... Така че гледам на всичко като история. - И след малко попитах: - А ти май не я обичаш много?
- Няма за какво да не я обичам - отвърна Детелина. - Просто такива хора ме отчайват.
- А какво да кажем ние, които сме отчаяни поначало - се намеси Стоян.
Разсмяхме се с облекчение.

Вечерта на площада празничната публика прииждаше всред ясния блясък на прожекторите. Отраженията им по витрините на околните сгради подскачаха, а белите петна по стволовете на брезите край тях създаваха чувството, че сме всред декори. Като оглеждахме и ни оглеждаха ние се качихме по стълбите и минахме по импровизираната, открита трибуна на запазения ред. Оказа се, че трябва да седна до жената на Николай Радев. От другата й страна беше Зорница. Когато се приближихме и те се поизвърнаха аз им кимнах. Не реагираха. Заех мястото си и се облегнах.
- Така или иначе Вие трябва да сте по-силна - чух Зорница да казва.
Жената на Николай Радев се засмя мило:
- Няма защо.
- Имам чувството, че не го познавате напълно.
- О, никога не съм се стремила.
- Няма ли да ми запалиш цигарата? - каза от другата ми страна Детелина.
- Извинявай.
Концертът на политическата песен мина някак си. Накрая на подиума излезе някакъв деятел и каза:
- Обявявам фестивала за закрит.
Няма да забравя тази нощ и затова и бях там. Въобразявах си, че изучавам живота. Обикаляхме с лудешко настървение града, събирахме се и се разделяхме с хора, пиехме, приказвахме и танцувахме. По някое време изглежда съм се чувствал не на себе си, тъй като си спомням само откъслечни сцени и разговори...
После, около тридесет човека седяхме наблъскани в една хотелска стая, Николай Радев свиреше на китара, някои заспиваха по скутовете на момичетата и призрачната светлина на алкохолния спомен обгръщаше всичко с лекомислена невинност. Наистина на трезво всичко би изглеждало напълно безсмислено и грозно, но така понякога имах чувството, че някой, който мълчи и е близо до мен е мой съзаклятник и че е зает също с морето в душата си.
Детелина ме беше попитала:
- Ти не умееш ли да се веселиш?
- Да - отвърнах. - Понякога не мога.
- Защо не ме прегърнеш?
- Не е дошъл моментът.
- Имам чувството, че си изпускал и изпускаш много моменти.
- Е, да - рекох и се засмях. - В душата ми е есен.
- По това много си приличаш с нея. Виж Николай!
- На него му е лесно - казах. - Питай тези, които не могат да разчитат на себе си, не гледай Николай.
Спомням си и наредени на дълго маси във фоайето на една от общинските резиденции и около петдесет души, които пийваха и си говореха в полумрака. Ако ме питаха какво искам в момента, не бих казал нищо, но ако ме питаха още нещо, бих казал, че всичко ми е все едно.
До мен седеше някакъв мъж с очила, който разказваше на Зорница през масата.
- Този край е много известен с хората от манастирите си - казваше той с вид на стар и прост сатир. - Случаят с отец Инокентий, който се прочул с това, че изповядвал само в килията си, обяснява всичко... Веднъж при него дошла млада булка и след като я изповядал веднъж, тя добила навика да го посещава всяка седмица. Най-сетне мъжът на булката се усъмнил, преоблякъл се в женски дрехи и отишъл в манастира. “ Чадо мое, какво има?”, го попитал отец Инокентий. “ Идвам да се изповядам отче” - отвърнал мъжът, но така добре се престорил, че отецът казал: “ Ела в килията ми, чадо!” Когато обаче вътре посегнал и разбрал измамата, не се смутил и ни най-малко, а рекъл: “Така ли, чадо мое, няма къде да ходиш вече, мандалото падна. “ Оттам и произлиза изразът “ Мандалото падна”...
В избухналия смях, от тези, които могат да шетат само при социализма и във Вулгария, вече не всичко ми беше все едно.
Отместих стола си и рекох:
- И живя щастливо, и умря доволен.
Надали някой ме чу, но това беше една от малкото ни опори в живота - да чувстваме колко са жалки другите.
Отидох в малкото осветено помещение пред бара. Там стояха трима, мисля, от киното, и когато седнах срещу тях, забелязах, че единият смигна съучастнически на останалите.
По-късно в сепарето на някакъв бар бях започнал да ставам доволен от себе си, седях неподвижен и съсредоточен и колкото по-добре се чувствах, толкова повече оглупявах, като че там беше най-подходящото място затова. Разбира се си мислех, че мога да пресметна всичко и дори ми хрумваше, че мога да пресметна, че си мисля, че мога да пресметна всичко, което значеше, че съм готов да умра моментално, нещо което, ако не бях пил щеше да означава само една поредица от думи, но в онзи момент разкриваше светове и необятности. После алкохолът отстъпваше пред жизнените сили на младостта и всичко отново ставаше толкова тъпо, колкото си е поначало и разбира се се нуждаех от още една чашка
- Наздраве - чукна чашата си Николай Радев в чашата на Зорница. - Ти си най-свестният човек, когото познавам.
Отначало тя остана външно безучастна, но когато жената на Николай Радев го хвана за ръката и го изведе на дансинга да танцува и тя скочи с тях.
- Мога ли да те поканя? - се обърнах към Детелина.
- Ти откъде си? - ме парира ледено тя. В тъмното, като че и тя беше позагубила това-онова и се облегна на рамото на Стоян.
Николай Радев и жена му танцуваха хубаво. Личеше че са свикнали да танцуват заедно и че това им влиза в програмата. Зорница танцуваше малко встрани от тях и кой знае защо се усмихваше.
- Добро момиче, весело момиче - чукна чашата си в моята Стоян. - Нали беше сам в стаята си?
- Да.
- Ще се разсърдиш ли, ако те помоля да ми отстъпиш твоята. На моето легло бельото е сменено.
Погледнах Детелина, която дръпна от цигарата си и очите й сякаш просветнаха.
- Ето ти го - казах.
Музиката спря и танцуващите се пръснаха по местата си. Зорница и жената на Николай Радев седнаха една до друга и стегнато, доколкото позволяваше късния час и както могат само жените, си заразменяха незначещи, лъскави баналности.
Николай Радев също седна, огледа се безизразно, избърса си челото с кърпичка, а двете не му обръщаха внимание.
- Да ти налея ли вино? - ме попита.
- Да - казах и само си потопих устните.
- Много е добро. Благодаря.
- Нищо, удоволствието е мое... Какъв ти е часовника - се обърна към Стоян.
- Сейко.
- Дай да го видя!
Пое часовника, вдигна го пред очите си, за да прочете какво пише на капака отзад и го пусна в една пълна догоре чаша с бира. След това стана, изгуби се някъде, появи се отново с освежено лице, хвана Детелина за ръката и я изведе да танцуват.
Стоян прибра часовника си и почна да го суши с една салфетка. Барманът дойде, взе две празни чаши и кимна към Николай Радев:
- Добрият човек си личи - каза и си тръгна.
- Да - потвърдих и за кой ли път се удивих колко интелигентен народ сме това българите.
- Те са като рентген - подхвърли Стоян.
Когато танцът свърши, Николай Радев подхвана Детелина през кръста, тя се притисна доверчиво към него и те се загубиха някъде.
- Трябва да си лягам - се изправи рязко жената на Николай Радев, кимна на Зорница и си тръгна.
- Лека нощ - каза Зорница, почака другата да се отдалечи, посегна към една пълна чаша с вино и я изпи на един дъх.
- Охо - казах. - Защо не дойдеш до мен да си поприказваме.
- Познаваме ли се?
- Познаваме се - рекох, - срещнахме се преди пет години в планината.
- О - възкликна след малко тя. - Това сте Вие?
- Да, аз съм... И то съвсем близо до теб.
Тя ме гледа дълго в тъмното. Както винаги през нощта и по баровете времето застива.
- Как си? - рече накрая.
- Както виждаш...
- Как не те познах досега? Променил си се. Да, тогава беше с мустаци.
Аз станах, минах от другата страна на масата и седнах до нея.
- Много се радвам. Знаеш ли, мисля често за теб. Какво стана беше ли учител на село?
- И не и да, но в общи линии не. А ти защо се изгуби тогава?
С нея се бяхме запознали на една хижа в Пирин, на другия ден бяхме прекарали заедно, аз й бях доверил много, вечерта я бях целунал, а след това бях стоял дълго на терасата на хижата, бях гледал звездите и силуетите на върховете наоколо и дори си бях мислил, че обичам и че съм обичан.
- Впрочем какво правиш тук? - ме попита тя и ме хвана за ръката, а на мен ми се стори, че има сълзи в очите й.
Стоян стана и без да каже дума се отдалечи. Тя пипна крайчето на окото си. Погалих я по страната.
- Знаеш ли защо избягах тогава? - и защото нищо не казах продължи - За да не се разочаровам.
- Права си била - отвърнах. - Положението е безнадеждно. Тогава беше хубаво, можех да лъжа сам себе си.
В този момент се появи Николай Радев, заобиколи с леката си походка, сложи ръка на рамото й и се приведе над нея. Каза нещо, което не разбрах и зачака. Не бях престанал да лъжа себе си - аз също чаках. Накрая Зорница се изправи, не ме погледна, излезе вдървена от мястото, където седяхме и двамата тръгнаха към изхода.
Мина време, извиках същия келнер, платих цялата сметка и го попитах:
- А баламите личат ли си?
- На тях се крепи света, мой човек - ми отвърна.
Минах по дълъг коридор и излязох пред сградата. Вече беше напълно светло, но слънцето не се беше още показало и гласовете на птичките ехтяха в кристалния въздух.

Относно досиетата на журналисти - 2

А относно съчувствието. Някой да е чул български политик да е проявил дори и опит за състрадание с лично поведение. Дори и като намерение. От техните “лагери”, в огромното си болшинство, излизат само действия и решения, които са прилични само за тъмни балкански субекти…За съжаление, ние всички сме убедени, че нормалното, в което включвам добротата и съчувствието, няма да намери място в политиката.

Относно досиетата на журналисти - 1

Грешка

Законопроекта за промени в Закона за политическите партии.

Надя"[b]Големите партии ”изяждат” малките
08 октомври 2008
Парламентът започна обсъждането на първо четене на цели 8 законопроекта за промени в Закона за политическите партии.
Поправките, внесени от Коалиция за България, предвиждат да се заличават партии, получили под 1% на два последователни национални избора, партии, които имат под 5 000 души членски състав, а също и такива, които не са провели предвидените в устава заседания на националните си ръководни органи два последователни пъти. [/b]
-------------------------------
Да им е "сладко"! :|

Разбира се, вместо да направят така, че изборите да не се фалшифицират / купавят и нагласят /, дебелосерците са намерили отново път да симулират желание да оправят нещата. Сами не осъзнават, че го правят срещу себе си и децата си. Но така е с тези, които виждат напред по-малко и от едно куче, което си рови кокъла за слудващия ден.

Горда ли е Стара планина от бакшишите?

Днес под една впечатляваща статия на Иво Инджев:

http://ivo.bg/2008/10/08/горда-ли-е-стара-планина-от-бакшишите/#comment-1879

писах:

Вярно е че апологетика тук има достатъчно, но качествата на тукашния есеистичния политически анализ наистина са впечатляващи. А качество знача многообразие, ширина и предизвикване на интересни асоциации. Което е накарало и Йов да асоциира. В допълнение, като малко ще опростя нещата - за да е горда Старата пранина една от основните задачи днес пред нацията ни е да върнем трудовия морал, интересът към интелектуалното и патриотичното, напримар, от преди 1944…Под “трудов морал” на първо време нека разбираме стеремежът на държавните служители от Президинт до катаджия да въведат / мъничко поне / ред и равенство в реда. Малко повече европейска култура на живот.

Хайнц Брамс и Бойко Борисов

1. http://ivo.bg/2008/10/06/за-дясната-вълна-мъртвото-ни-вълнение/#comment-1852

2. http://www.kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=4889869

3. Вчера под една от тукашните статии изразих едно, малко или много, оптимистично мнение за бъдещето на България - че нещата са необратими. Ако обаче, поради една или друга причина, не сме оптимистично настроени можем да си речем - не е ли окончателно ясно, че русофилите / или привържениците на стила и манталитета им / са преобладаващото мнозинство и това няма да се промени, както и независимо от членството в ЕС, резултатите от тази привързанос…Ако човек погледна от този перспективен ъгъл, то тогава ще се замисли за същественото. А от тази позиция, колкото и на ниво, и колкото и с изключително културно-политически валенции, и като институция - Хайнц Брамс издребнява. С интервюто си, също показва / и то май не може и да е друго - просто алогичността на живота в България може да се разбере само ако живееш тук повече от 2 години /, че не познава живота в България…Мартеницата не се носи срещу комунисти, а един мъж я носи, защото колежките му са я подарили…Относно това какво се прави в София - сигурно е вярно, че се прави много малко. Но още по-вярно е, че в България да направиш нещо фактически е нещо неимоверно трудно. Историята ни, най-малкото от последните 20 години го доказва. От тази позиция ББ в никакъв случай не е от тези, които правят малко.

   Така или инак ЕНП се съобразява на първо място със същественото и от там използва и дори и малкия шанс на малко вероятното.

Пояснение за постинга "Баба Ванга..."

В постинга за "Баба Ванга..." съм "използвал" хумора си

Но...нека си кажем ясно. Българите, в огромното си множество, нямат историческо-родово-съзряла памет и материално и образователно Възраждане и така в огромното си множество са свързани с ума и манталитета с Русия, където огромните народни маси имат подобно минало. Каквото и да праят "съзрелите" / колкото и относително /, тъй като са в голямо малцинство, ще трябва да се съобразяват с този факт. И единственият им шанс е да успеят да сочат на / според мен / неразумните юроди, с много такт, постоянство и продължителност, какво е правилното.

Баба Ванга за бъдещите съюзи.

В Интернет ми попадна нещо, което цитиращия го е нарекъл да произлиза от Баба Ванга. В началото се подразних, но после си помислих - а ако все пак Баба Ванга е познала?

“Няма такава сила, която би могла да сломи Русия. Русия ще се развива, ще расте, ще крепне.
Всичко ще се разтопи като лед, само едно ще остане незасегнато - славата на Владимир , славата на Русия. Твърде много жертви са принесени. Никой не може вече да спре Русия. Всичко ще помете по пътя си и не само ще се съхрани, но и ще стане господар на света.”

“Русия е прамайка на славянските държави. Тези, които се отделиха от нея, ще се завърнат с ново лице. Русия няма да се отклони от пътя на реформите, които накрая ще направят страната силна и могъща”

“И сега Русия е велика и винаги ще бъде велика… Републиките ще се върнат към Русия.”

“Сега Русия се нарича Съюз. Но ще се върне старата Русия и ще се казва като при свети Сергий. Нейното духовно превъзходство ще признаят всички, включително и Америка.
Това ще стане след 60 години (казаното е през 1979 г.)
Преди това ще се сближат три страни - Китай, Индия и Русия ще се съберат в една точка. България ще е при тях само ако бъде заедно с Русия и като част от Русия. Без Русия за България няма бъдеще.”

Ако го допуснем, например с около 30% вероятност за вярно, би трябвало да направим и някои разсъждения:

1.Българите в 2039 година дали няма да са достатъчно малко на брой, за да не се безпокоим / респективно / радваме.

2.Какъв би могъл да бъде пътя на тази “тройна коалиция” - Русия, Китай, Индия…Няма ли да бъде нещо близо до източната филосифия, според която е важно ДА СИ, а не ДА БЪДЕШ, каквата е Западната?

3.Можем ли да си припомним какво казва руснакът Академик Лихачов. / ще перефразирам / Руската култура била култура на духа и изворите й са български.

От врата на врата

Днес сутринта информационните бюлетини ме изненадаха положително със следната информация касаеща проектите по Сапард и "ходенето от врата на врата" / дано не е само фишек /.

http://www.bnr.bg/Horizont/News/Bulgaria/Postings/1003+kampaniq.htm

http://news.ibox.bg/news/id_736517473


Оказва се че усилията ми не са отишли напразно.

Да припомня:

Долуцитираното както и няколко линка:

http://rigas.forumotion.com/forum-f4/topic-t159.htm

http://boabab.forumotion.com/forum-f5/topic-t24.htm#292


Разбира се, като некоректна държава, нашата моментално е забравила откъде идва идеята. Ще си напишат активи, няма да свършат работа, няма да включат гражданите в контрола по изпълнението / впрочем гражданския контрол, също като идея беше само споменавана, но ... /


Впрочем това ми писмо беше публикувано във вестник "Дневник".

Конфликт на интереси

Днес сутринта по Първа Иван Костов каза, че обясненията на Румен Овчаров относно договора с Газпром е фактически обяснения свързани с конфликти на интереси. Факт било увеличение, което не е било обявявано...Аз мисля, че още по явен конфликт на интереси имаше с амнистията на Цветелин Кънчев, което беше свързано с гласуването на ромската общност за Първанов и БСП.

Пред-предизборно.

Пред-предизборно.

Влажна предизборната
тръжна
се разгръщаше в шарката
на есенни листа
политнали като
ремсистки позиви
изпуснат от
балкона в синема.
В тъмнината сноповете
от прожекционния
стоплиха
съвсем по холивудски
бюлетината.

На Константин Павлов

Какво значение има
дали ще те печатат днес
за тези,
които няма и да трепнат.
Бъдещето е пред теб
вече нетленен, неотритнат.

Червената точка

В коя забавачница беше, Иване, в горния край на Л.Каравелов / сега е клуб на Демкратическата партия - Стефан Савов /, или преди Графа / сега е някаква кръчма с име подобно на "дядовци", май /? Аз бях в немска, в долния. Тези забавачници, които се помещаваха само в по една стая и където всеки час се сменяха групите по езици биваха малко като килийни училища... :;) И аз си имах там едно, две момиченца симпатии / но те не ми симпатизираха, май /, защото бях доста немирен и тъп. Дотам, че след известно време ми се наложи да си напиша сам червена точка в бележника, защото ми се бяха натрупали доста черни, което веднага беше разкрито от родителите ми, които тъкмо щяха да ме шамаросат, когато ги умилостивих със заявлението, че искам да ги зарадвам. :lol:

ПП.Иначе Иван Костов и той си пише май сам червените точки. Сигурно за да зарадва привържениците си. ;)

Висш манталитет

Днес сутринта Минчо Спасов /председателят на парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен / каза, че нямало нищо лошо, че ДАНС подслушвало депутати при проблем - това им било работата. Лошото било, че поводът за прахосване на държавни средства е оплакване на висш държавен служител / подразбира се, заради активността на тайните ни служби /, че бил оклеветен / от Опасните /...Което е противозаконно - за оклеветяване по закон има официални пътища. Не натиск за уволнения и тайни проучвания...Което отново доказва, че самите институции у нас не разчитат и не използват закона...От простотия, по навик, по манталитет или по призвание, и аз не знам.

Общност

Новият свят, манталитет и култура, в тази изтупана и опоскана страна трябва и ще се зида с много упорство, зрънце по зрънце. И всеки един в повече е вече нещо.