На 19 февруари се навършват 136 години от обесването на Левски. Тази година отново ще се опитам да използвам тази дата с артикулацията на една гражданска позиция.
Копирам подобни "опити" от 2003 и 2006 година.
2006
133 години след гибелта на Левски търсим апостоли
Зад привидното отсъствие на достатъчна гражданска енергия днес, когато българското общество е все в по-голяма безпътица, материална и морална криза, не би било правилно да се подмине и обратно пропорционалната зависимост - личностна и обществена нагнетеност.
Къде може да се потърси градивното на тази нагнетеност и да се дефинират глобалните задачи за преодоляване на кризата.
Погледът към бъдещето би бил значим ако съумеем да намерим паралел между съвремието и един от най-значимите периоди в българската история, в който заявено с по-голяма или по-малка спекулация, се формира българската народност.
Според стар български летопис, цитиран от Петър Добрев в "Светът на прабългарите" по време на царуването на цар Симеон "...той вземеше данък от цялата своя земя и от всяка област на своето царство: едно повесмо прежда и лъжица масло и яйце на година. Това беше неговият данък от неговата земя и неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон. И след неговата смърт пое българскато царство син му Петър - цар български, имаше изобилие от всичко - пшеница и масло, мед, мляко, вино, и вреше и кипеше от всяко божие дарование, и нямаше оскъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение Божие..."
Този летопис е създаден след падането на България под византийско владичество, когато нашите земи попадат под данъчната система на Византия. Готският историк Енодий споделя през 502г., че титлите у българите се печелят в зависимост от достойнствата и не се дават веднъж завинаги, както у другите народи. А според византийски топарх, който съпоставя попадналите под византийско робство българи от XI век с тези от миналото: "Те българите сега са изгубили предишната си справедливост, докато по-рано те най-много от всичко почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете и народите се присъединявали към тях доброволно".
Значимостта на периода, обхващащ царуването на цар Борис I, Симеон и синът му Петър, който е всъщност един апостолски период, се определя от:
- самоопределението на българите към християнската общност
- създаването и официалното приемане на собствена писменост ( заедно двете книжовни школи - Търновската и Охридската )
- разширяването на българските територии през царуването на Симеон
- увеличаването на населението чрез доброволното присъединяване на други народности към българската народност
- икономически възход
През около 40-годишният период на управлението на цар Петър горепосочените фактори, заедно със справедливостта и икономическия възход в исторически план е най-вероятната предпоставка за създаването на изконната българска нация. В същото време, обаче, екстензивният растеж е имал и деструктивно влияние върху обществото, а именно намаляване на влиянието на прабългарската кауза - например изгубването на справедливостта, спомената в цитата по-горе, както и отслабване на единението. И наистина, в продължение на повече от три века Прабългария отстоява с успех всички опити за покоряване от страна на Византия, а когато е най-голяма, икономически силна и благоденстваща, тя пада под византийско робство.
В аналитичен аспект би било достатъчно унизително да пренебрегнем историческата фактология и се обърнем към съвременната проблематика, поставяйки си "глобални" цели.
В период на присъединяване към някакъв по-голям социум - ЕС, особено когато сме в криза, ние още повече сме длъжни да се обърнем към липсващите градивни ретроспекции - справедливост, ред, ортодоксално християнство, рационалност, ефективна икономика - опростена данъчна система.
Простъпвайки плахо и отчитайки политическата реалност в България хората от извънофициалните среди не осъзнават себе си като потенциални носители на тези "глобални" цели. Но тъкмо хора, познати или не, случайно срещнати, видяни или разказано ни за тях са пример за нашата романтика, дори идеал в тези извънредно трудни времена. Това, разбира се, не са светци и светици, това са просто обикновенни хора, които са съвременни, европейски индивидуалисти с общи, дошли най-вече от историята ни, идеали.
Зад привидно незначещи в сравнение с шлагерността на ежедневната и парламентарната ни политика думи и идеи ние трябва да търсим и открием факти, които да са в синхрон с националната идея, възрожденския морал, демократическите принципи и християнските добродетели.
Настина Борис, Симеон, Петър и Васил Левски няма да се родят повторно. Затова всеки от нас е призван да намери апостолското в себе си!
2003
130 години след гибелта на Левски на тази страна са нужни апостоли
Изминалата година и особено случилото се през декември не само ликвидира окончателно илюзиите, че това правителство е носител на нещо ново и положително, но и ни сервира безпардонно и кристално ясно истината за цялата конституционална, политическа, икономическа и обществена безизходица, до която е доведена страната след мъчителния гърч на несъстоялия се преход. Единствената светлинка в тунела остава надеждата в гражданското общество или казано направо: в самите нас, в общото движението на всички, които могат и искат да живеят като свободни и честни хора, които искат и могат се опълчат на тъмните сили, на болезнено и ясно познатата ни ситуация.
Самата тази мисъл обаче, колкото и правилна да изглежда, само след минута помръква и ние се връщаме обратно към безизходицата. Та какво наистина представляват водачите на гражданското общество като Едвин Сугарев и шепата като него, умишлено лишени от възможността изобщо да бъдат чути от народа си? От същия този народ, чиито интереси така страстно и предано защитават. Какво представляват няколкото малобройни групи хора, захванали се да съзиждат основите на гражданско общество, от което не изпитват потребност самите граждани? Какъв е смисълът от усилията на неколцината смели и заслужаващи поклон българи? Срещу тях е изправен мощният апарат на тези, които са заинтересовани да запазят статуквото: правителство, партии, медии, индустриални и финансови конгломерати...
Този народ нито може да чуе онези, които биха могли евентуално да го поведат към по-добро, нито пък, ако ги чуе, е готов да ги изслуша и разбере - заради историческата ни и обществена култура, заради вечния недоимък, заради постоянния натиск, на който е подложен. Нашият народ е приучен да изслушва уникални лъжи и да коленичи пред безумни кумири. Той не желае истината, страхува се от свободата и ненавижда свободните българи.
Добре тогава, да се откажем ли, да скръстим ръце ли, какво въобще може да се направи? По начало схемата за възможно действие е ясна:
1. Да се набележат основните национални задачи, целите, за постигането на които би могло най-бързо да се постигне съгласие между водачите и обществото.
2. Да се заложат основите на структура, която би могла да се развие като изпълнител на тези задачи и цели.
3. Да се поеме апостолският кръст и да се тръгне от паланка на паланка - също като по времето на Левски, когато народът ни е трябвало да бъде освестен и потикнат да осъзнае собствената си несвобода, че да пожелае свободата.
Но кои са онези, които не само биха получили общественото доверие, но и са самоотвержено готови да поемат по друмищата на обрулената ни родина с неблагодарната мисия да освобождават онези, които сами са избрали да бъдат несвободни? Има ли ги новите апостоли?
И не е ли парадоксално да си задаваме всичките тези въпроси почти 130 години след обесването на първия от тях в нашата многострадална история?
