ГРАДЪТ Е БЛИЗО И ДАЛЕЧ
1982
По-рано Стефан Киров смяташе, че обича да обмисля, че се стреми да разбира хората и постъпките им, но когато видя, че приятелката на сина му остава в къщата им, се получи съвсем друго. Като че новият живот го беше засилил повече отколкото трябва и сега със зъби и нокти трябваше да се вкопчва и връща назад.
Влакът изпълзя извън града, набра скорост и край прозореца се ширна есенното поле.
Не беше обиден, а струваше му се - непоправимо огорчен. Сякаш синът му беше играл досега някаква не дотам чиста роля...Мислеше много, посрещна и изпрати много нощи, но не намери сила в себе си да вземе някакво решение. Питаше се къде му е мястото в този свят и си припомняше последните години, откакто младият беше узрял и с целият си дух разсъждения го беше накарал да научи още нещо. Така можеше да се мисли за съвременен човек. Но за какво беше нужно? Малко повече свобода в мислите. Малко повече нерви. В службата - една по фина чувствителност. Сякаш имаше значение какво си въобразява какво мисли и чувства всеки от колегите му.
Влакът се носеше. Полето се вдигаше и падаше и земята, като че дишаше заморена. Човекът срещу него се готвеше да го заприказва, но Стефан Киров се загледа в багажника над главата си. В този миг му се струваше, че него са пратили в тази трудна командировка, защото нямат доверие на младите...
В единадесет преди обяд стъпи в заспалото градче. Влакът отпътува, а той мина през полутъмна чакалня и излезе на площадчето пред гарата. Наоколо нямаше жива душа. Постоя, за да свикне със слънцето, положи старата си чанта на близка пейка, седна и запали цигара.
Света на младите му се виждаше дребен, неважен, съвсем различен от неговия, какъвто го
помнеше от времето през младостта си, когато дойде в града. Спомни си националните младежки бригади и песните около лагерния огън. Дори беше смешно, че си спомня точно това, но в момента, опитвайки се да съпоставя, сякаш само то имаше смисъл.
Площада завършваше при ред стари къщи с чак гнили стрехи и очукана мазилка. На едно място пишеше “ железария“ , а отдолу магазина изглеждаше затворен от десетилетия. След това теренът се надигаше и там, сред повече растителност, бяха новите огради с табелки “Образцов дом“ край вратите. Още по-нагоре по склона стари къщи, варосани кой знае кога, се гушеха самотни вред обагрени дървета и висока, суха трева.
Стефан Киров седя дълго на пейката, а душата му се пълнеше с нещо отдавна забравено и жално. Сякаш омачкан от новия, от градския, бързия живот не беше оставал сам със себе си. Сега не го тревожеше нищо. Нещата си бяха отишли по местата и той постепенно се отпусна - както отдавна, много отдавна - не се занимаваше повече нито с другите хора, нито със собствените си мисли... А света беше просто, познато, бавно устроен.
Почака. Спокойствието, за радост, не се стопи, а напротив, стана по-осезаемо, едва ли не се сля с така мил шум. Като че мелодия. Той дочуваше звуци от жужащи някъде пчели, от шумящо сено, от сенчести и горещи дворове.
По-късно стана, взе чантата си и тръгна бавно през площада. Предприятието се намираше недалеч, вляво, покрай железопътната линия. Стефан Киров отиде направо в плановия отдел, видя се с хората, поговори с тях, прегледа необходимите документи. На обяд един от колегите му го заведе в малко ресторантче. Докато се хранеха Стефан Киров се разприказва свободно за работата си и не съзнаваше, че в мига не се интересува от нищо друго. Беше обзет от така силна вяра в себе си, че се чувстваше несравнимо добър и обичаше всичко и всички.
Работата се оказа дори проста и към пет, след като я приключи успешно, той се сбогува и тръгна обратно към гарата. По пътя мина под надвесила плод на тротоара лозница, откъсна си няколко кехлибарени зърна - друг път не би и помислил, и ги схруска с наслада. Когато стигна площада слънцето огряваше само склоновете наоколо, но в ниското още се долавяха отблясъците му и въздухът беше златен и зрял. Пред гарата имаше сергии на селяни и сега, след края на работния ден, хора от градчето се бяха събрали на приказка или на пазар. Стефан Киров купи бурканче мед, прибра го в чантата, прекоси площада и мина през притихната и чиста чакалня. Взе си билет. Плочките на перона, изметени сякаш току що, изпускаха приятна топлина. Той тръгна напред-назад, искаше му се да върви и да не спира, но когато подмина гаровата постройка изведнъж забави крачка. Под голям, див кестен имаше пейка, на която седеше някакъв човек. Без сам да знае защо, Стефан Киров се приближи и попита:
- Свободно ли е?
- Да, - отвърна мъжът. - Свободно е.
Седна в другия край на пейката и погледна непознатия. Имаше гъста, вече прошарена, остра коса и грубо, изпечено лице с много бръчки. Беше облечен просто и чисто.
- Ще посрещате някого? - попита Стефан Киров без конкретно любопитство, само за да подхване разговор.
- Да - вдигна глава мъжът. - Чакам. От моята посока влакът минава само веднъж. Този, вашият влак е и моят.
Стефан Киров изпита чувството, че познава този човек страшно отдавна. Загледа се отново в него, като че искаше да открие с очи тайната на тази така очевидна близост.
- А вие, какво? - попита мъжът. - Ще заминавате ли?
- Да - отвърна Стефан Киров. - Свърших си работата и ще заминавам, - и продължи някак неусетно: - Но ми харесва тук. Много ми харесва.
- Мъжът се усмихна едва-едва.
- Какво може да ви харесва? Глухо място.
- А защо? Точно това е хубавото.
Обзе го някакъв нов пристъп на спокойствие. Може би заради човека, може би защото падаше така прекрасна, миришеща на зряло, спокойна привечер и защото хълмовете над градчето бяха огряни от последните слънчеви лъчи, а високото небе светлееше безкрайно и прозрачно.
- Да, хубаво е тук - пак каза той. - Като се пенсионирам може да си намеря някое такова местенце... Да живея...
В сравнение с това, което изпитваше в този миг, живота в града, мислите за простъпката на сина му, мислите за службата, изглеждаха така жалки и Стефан Киров знаеше, че не иска, не иска да изгуби това блаженство.
- Сега има много такива места - прекъсна мислите му мъжът.
- А насам, има ли?
- Има. Ей, отзад , на бърдото, колкото щеш празни къщи.
- Много ми харесва тук - отново каза Стефан Киров.
- И аз затова седя още, - рече мъжът и извади пакет “Арда“. Ама умира животът тук. Няма напрежение, няма...
- А... Защо? Тук животът е естествен. Така трябва да живеем всички.
Човекът замълча. Най-неочаквано Стефан Киров почувства, че е прехвърлил някаква неназовима граница. Сякаш прекалено много се беше облегнал на прекрасния миг, на спокойствието, на добротата, която излъчваше човекът до него и усети, че кротката, бавна, следобедна омая се губи нанякъде. Затова попита:
- Вие какво работите?
- Земеделец съм - рече мъжът и Стефан Киров, само от звука на гласа като че ли възвърна увереността си. - Хората сега не го мятат за някакъв успех в живота, но аз съм доволен. Вдигнах къща, кола купих... Лошото е другаде. В душата. Сам живея тука.
Човекът посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади огънат, карират лист хартия и го подаде на Стефан Киров, който го пое, разгъна и прочете:
"Тате, градът не бил за нас. Чакай ме в най-скоро време. Симо“
Датата беше от около месец назад... Върна листа и погледна събеседника си. За пръв път си срещаха очите за по-дълго и Стефан Киров, чак по-късно щеше да го осъзнае, видя тъга подобна на неговата и знаеше, че и мъжа е видял същото... И това кратко и така неясно разбирателство му се стори подобно на целия изминал след обяд, стоящ на фона на хилядите дни преминали в града.
- Преди двадесет години - аз съм вдовец - можех да се оженя повторно, но не го направих, - рече мъжът и замълча за миг. - Не исках да го гледа друга.
Човекът повдигна бавно очи и се загледа през железопътните коловози, където няколко изпочупени товарни вагона стояха тъжно и сякаш обрасли отвсякъде с бурен.
- Със сина се разбирахме много добре. Това къща, работа - много помагаше. Неразделни бяхме и затова като отиде войник ми беше много трудно. Но... Но като рече човек - оправя се... Върна се след две години и сякаш не е той. Мълча, сумтя неделя-две и аз му рекох, не той:“Какво има сине?“ Вика ми: „Ще отида да живея в града, тате.“
Мъжът дръпна за последен път от цигарата, стана, отиде встрани до желязно, грозно кошче и хвърли угарката. Върна се и седна отново:
- Аз не му се сърдя - така е трябвало, но той някак се чувства...
- Гузен... - кой знае как у Стефан Киров дойде тази дума и след като я изрече му стана неловко, но човекът не обърна внимание и продължи:
- Не се обажда. Тук има къща, кола - там живее в бекярски фургон. Казаха ми момчетата оттук... Преди половин година получавам писмо, и то такова - два три реда, той така пише. Казва: „Ще се женя“. Хубаво, си викам , но повече нищо... После дойдоха тези два реда, - и човекът посочи към вътрешния джоб на сакото си.- Сега го чакам. Всяка вечер. И си мисля:“Какво ли става там?"
- Ще се върне - каза неочаквано Стефан Киров с очи приковани в някаква несъществуваща точка.
- Не, няма да се върне - каза мъжът. - Няма да се върне той, но поне да си идва от време-навреме. Ще вземе колата. Пресни яйчица, продукти да му давам.
Отдалеч се чу свирка. Стефан Киров се изправи, беше се отпуснал, неочаквано и без да разбира защо. Взе чантата си и изчака влака да нахлуе на гарата. Извърна се и подаде десница.
- Ще се върне - каза по-скоро повтаряйки казаното пред малко.
- Със здраве - рече мъжът, стана и се ръкува.- Със здраве.
В гласа му прозвуча нещо познато, но неясно. После, докато пресичаше първите два коловоза, Стефан Киров разбра, че това неясно нещо е примиреността. Напомняше му за самотни мигове. За безкрайно тъжни вечери. Отвори вратата на един вагон и се качи. Обърна се... Мъжът седеше все там, на празната пейка, заедно с кестена и червеникаво-златните му клони и чакаше. Всичко това изглеждаше прозрачно, чисто, ясно - така се запечата в съзнанието на Стефан Киров и когато влакът потегли и той го загуби от погледа си, душата му се сви, и той отново се почувства привично зле, както сутринта, преди да стъпи в градчето. Тръгна по коридора. От една отворена врата на купе се чу как непознат глас каза някому:
- Твой човек е, няма как, ще го търпиш.
Стефан Киров спря. Изглеждаше външно спокоен, но после отвори най-близкия прозорец, бръкна спорно в чантата си, извади бурканчето с меда и със сила го запрати навън. Стъклото се удари в бетонен стълб край железопътната линия и за миг се видя как меда потече тежък и блестящ. После се надвеси от прозореца и докато вятъра рошеше косата му, дълго гледа към малкото градче, което все повече се губеше далеч, в сянката на златната и пурпурна, есенна привечер.
***
1995
След написването на горния текст (според един приятел по-доброто име за „Слаби разкази“ е „Слаби текстове“) имах щастието да го представя на един от тогавашните ни изтъкнати литератори. Те, разбира се и сигурно с право, винаги ме правеха на две стотинка. Покрай многото забележки по полето и редовете, под мястото, където Стефан Киров хвърля бурканчето с мед, беше написал - „Защо?“. Тогава, в началото на 80-те и аз самия не можах да се сетя. Чак десет години по-късно това вече не е загадка за никого.
