В деня на народния будител излезе новия ми роман "Между две империи". Увод - доц.Веселина Вачкова:

Между две империи или: За границите и граничността

Обикновено „Увод“ към дадено писание предполага последното да има „Край“, т.е. въвеждащите думи да са един вид представяне-рецензия на вече завършен труд. Моите думи, макар да са поместени  пред началото на романа „Между две империи“, няма да са нито въведение, нито рецензия по съвсем проста причина:  въведение, при това много убедително, романът си има, но краят му, въпреки мащабният и многостраничен замисъл,  авторът може или да постави във всеки момент, когато реши, или да остави отворен. Още заглавието, колкото на пръв поглед неартистично да звучи „Между две империи“ задава възможността да се говори за България и българите не само през избраната втора половина на 13 век, а по принцип. Защото българските земи, народ и култура по определение винаги са стояли на границата, между и в този смисъл – отделно. Фактът, че очертанията на България често почти са съвпадали с тези на Балканския полуостров или са го надхвърляли изобщо не се е отразил върху възприемането за принципната й граничност.  Не са се отразили и опитите за разглеждане на земите ни – като контактна зона, а на културата ни – като синкретична.

България е между другите земи и империи не по друга причина, а понеже тя Царство на духа – вяра, заявена още през 11 в. в „Апокрифната българска летопис“, популяризирана през 20 век от акад. Дмитрий Лихачов и убедително доказана с примера на множество частни съдби в книгата на Венцеслав Новхристов. Героите тук са като герои на Достоевски – еднакво мъдри, еднаква богословски грамотни, еднакво над мира сего – или постоянно (каквито са богомилите), или когато имат време и/или настроение (всички останали). До тук, обаче, приликата свършва. Героите в „Между две империи“ не са природно интелигентните мужици или помешчици, за които Небесният Йерусалим е съвсем реален, за разлика от съседния голям град (ако са чували за него).

Богдан Звързик средновековен български лекар от школата на живелия към 6-5 в. цар-жрец-маг Залмоксис, говори на загрижените роднини и на пациентите си така, както Платон на събеседниците си в прочутите „Диалози“. Дали тези диалози са били проведени и дали изобщо са били възможни извън фантазията на Платон (и на В. Новхристов)? Това е въпрос, който никога няма да намери отговор, подобно на това доколко (до)измислени са самите събеседници, пък били те и напълно признати за „реални исторически личности“ от съвременните изследователи.

Раби Авталион разказва на Братучели прастарото, още от тракийско време минало на българите, както преди векове старият египетския жрец представя пред Солон славното минало на Атина, за което никой елин даже не подозира. Разликата е, че изглежда сред българите има старци, т.е., знаещи миналото (каквито при елините липсват, според Платоновия разказ). Българинът знае тази история, при това в детайли и, поне според мен, само от учтивост към възрастта му слуша стария равин.

Граничността, този път в най-буквалния й смисъл, прави българите знаещи не само за Отвъдния, но и за сегашния свят, където има не само ангели или демони, а гърци, татари, венецианци, римляни, унгарци…, има добри и зли сред своите и сред чуждите, като – за окончателно объркване – никой не е само добър или зъл, бил той юдеин, православен или католик, съвършен богомил или откровен езичник. От края на 11, през 12 и 13 век многообразието на света става факт за католическа Европа, където покрай Кръстоносните походи и поклоненията в Светите земи пътуването вече не е избор и лукс за малцина. Православният свят, включително и България, не се увличат по масови поклонения (въоръжени или не) към Изтока, с който  са в постоянен и близък контакт. Това не е пречка за любопитство към мотивите на Запада и търсене на дипломатически и други контакти с него. Събитията в романа се развиват в години, когато идентичността и позицията на България като реално разположена между Златната орда и Византия, но реално стояща над разделението Изток-Запад и дори езичници-християни става особено ярка и ясна. България осъжда православна Византия за много неща, в т.ч. за сближението и с Рим (което ще кулминира трагично в Унията от 1274 г.), което не й пречи да влиза в съюзи не само с католиците-кръстоносци на Шарл Анжуйски, но и с татарите на хан Ногай (т. нар. „Странна коалиция“ от 1264 г. между Константин Тих и Берке, целяща да освободи от ромейски плен селджукския султан Изз-ад-Дин Кай-Кавус II).

 

Граничността на България по един или друг начин винаги е била отразявана в чуждите извори за нашата история и остава до днес особеност, която неизменно се подчертава в научната, популярната и учебната литература. „Между две империи“, обаче, развива темата по нов и донякъде неочакван начин в два плана, извън спомената граничност-по-определение на Духовното царство:

1) Романът, разбира се, има главни герои, двигатели на сюжета, но всички до един персонажи се появяват с портретни характеристики: пред нас в цялата си неповторима колоритност се мяркат „очи с цвят на орехова черупка“, „кожа с цвят на кората на летен дъб“, „бяла кика, сплетена на тила“… Така упорито, дори по Стивън-Кинговски натрапчиво се напомня може би най-често забравяният факт: независимо от това как вселенската и личностната орбити се пресичат, всеки човек е цялостен свят, оставащ винаги центриран около собственото си ядро и достъпен за нас на две диаметрално противоположни равнища – или само визуално, или с непреодолимо ядрено привличане (съответно – отблъскване).

2) Границите, било то политически, географски, етнически, социални, културни, психологически, и т.н. добиват видимост едва при тяхното преминаване. И всъщност едва тогава става очевидно дали те са проверени от времето бариери срещу наистина враждебното чуждо, които целят ограждане и защита, или са мисловни конструкти, предразсъдъци, без ефект в реалните житейски ситуации.

3) Съпоставянето с исторически изследвания и учебници при говорене за исторически роман е неизбежно дотолкова, доколкото е естествено да се запитаме: как конкретният нов разказ се вписва в отдавна написаната и заучена сага на историята и изобщо – как се справя авторът с огромната времева граница между сега и някога, за да вярва в съвременната нуждата и от неговата версия за миналото. Изследванията и учебниците, поне българските, изглежда не държат на оригиналност в тази посока: миналото е минало, а за връзката му с настоящето е предостатъчно да се използва сегашно историческо или минало несвършено време. Венцеслав Навхристов използва и особеностите на българските глаголни времена, и удобството на някои съвременни изрази, и яснотата на единно летоброене. Но границата тогава-сега в романа е минимализирана на първо място чрез акцента върху тук. Всичко описано е вършено и казано тук, в нашите земи, от нашите предци. Миналото не е исторически факт, а спомен на поколенията. От дълбокия, многопластов спомен в научните и учебникарските писания са запазени факти като този, че цар Константин Асен Тих е убит от своите през 1277 г. Но как ще се стигне до там, че благородният, лоялен Иваил ще се конфронтира с царя си е загадка точно толкова интригуваща, колкото дали Нико Морун ще е способен на катарзис, или  Братучели ще намери истинската любов… На тези и десетки други прелюбопитни въпроси очакваме отговори в продължението на романа.

Доц. Веселина Вачкова

. Част от глава 19 от току що излезлия ми роман "Между две империи":

****

Оказа се, че кърчиите се бяха завърнали от долното течение на Дунав и времето за заминаване беше определено за след три дни. Като че това беше и единственото им останало време. През деня Братучен прекарваше на пристанището, където товаренето по баржите приключваше. Привечер хапваше и се оттегляше в стаята си. Чакаха да настъпи нощта и прекарваха заедно до сутринта без сън, в любов и разговор.

- Вече бях убедена, че никога няма да се почувствам щастлива – му беше казала тя. – Сега вече ми е все едно какво ще стане с мен.

- Не говори така! Може и да постигнем някакво бъдеще...

- Скъпи мой, знам, че в този наш свят не е съдено такива чувства да имат смисъл... Като че само на простолюдието това е позволено... Защо една селянка да може да избяга при любимия си, а аз - не...

Изливаха си душите.Тя му разказваше за двора в Никея, за принцесите, които бяха обучавани как да са принцеси и как да са готови да послужат за разменна монета, за учителите си, за най-близката си приятелка с името Теодора, сестра на Мария, царицата. За това че те двете се различавали от другите. Бяха учили във висшето училище древните философи и не бяха в плен на сляпата религиозност.

- Ние с нея бяхме единствените жени, които се надсмиваха над тесногръдието и ограничеността, над наизустяването, над лицемерието в църковните среди.

Той ѝ разказваше за Търнов. За богомилите. Тя отново го попита дали е един от тях.

- Не мога да съм толкова високо. Праведният живот включва спазването на всички Христови принципи. - каза той и прибави: - Не мога да се имам и като оглашен. Ям животинска храна. Но съм се интересувал и съм говорил с техни водачи. Но ти, Теодора, ти не си като другите жени тук, ти нямаш нищо общо и с царицата.

- Тя... Тя от малка е лукава и жестока. Мъчеше домашните животни.... А аз… Аз съм като другите. Просто се бях отчаяла, а сега вече ми е все едно.

- Не те спасих, за да си готова да станеш жертвен агнец.

- Ако бяхме в друга ситуация, бих си помислила, че ми се подиграваш. Но ти ме спаси на два пъти. Иначе се бях окончателно отчаяла, загубила завинаги родината си, прекрасната Никея... Никога онзи дух и оптимизъм, че светът може да бъде нещо по-добро, няма да възкръсне отново.

- Не можеш ли поне малко да обикнеш живота тук?

- Ти не разбираш. Аз харесвам природата тук. Всичко. Дори и зимата и калта през пролетта... Но онзи дух... Учителите ни, разговорите за книги и философия...

И добави:

-Намерих те случайно, за няколко дни, и отново ще те загубя. Аз още на път съгреших в мислите си. И затова ходих да се черкувам в митрополитската църва. Под звуците на прекрасните тукашни гласове и песнопения измолих прошка за себе си. И бях решила да не те виждам. Скъпи мой, знам, че ще те загубя и единственото, на което се надявам, е някой ден да те видя още веднъж.

150 години след гибелта на Левски на тази страна са нужни апостоли

 

За кой ли път през тези 30 години виждаме, че само стенем, оплакваме се, описваме бедите си и се тюхкаме. А страната се лута ли лута, мъчително пълзи и се гърчи в собственото ни безсилие и отчаяние. До едно време си казвахме, че единствената ни надежда е гражданското общество. Оказа се поредната илюзия. Дори и да го има, то е неорганизирано, разпарчетосано и разединено.

Има ли някакво лечение? Да, кълнем се в него, в Левски, в светостта му и всичките му завети...Но се оказва, че това не е нищо друго освен поредна имагинерност.

Един от нас не дръзна да тръгне да обикаля страната като апостол. Да търси и обединява тези, които могат да изградят някаква солидарна основа за преобразяване на съсипаното от съветско-руската доктрина общество ... Или това просто си е един безнадежден абсурд, илюзия и утопия?  

От исторически източници на Волжка Б

 

СТР. 342

Даули-Абаз първоначално бил улугбек [губернатор] на Сувар, но съвършено разглезил своите казанчии [знатни феодали] и през 1183 година довел на Челбир общо 500 казанчии вместо 2 хиляди. За това бил лишен от длъжността улугбек, но се осмелил гласно да изкаже недоволство от решението на царя, заради което бил изпратен в окръг Шушма [на река Шошма]. Там  той основал голям аул и го нарекъл в чест на Балтаджи [днес –  Балтаси]. В края на 1186 година, нежелайки да умре в забвение, Абаз създал отряд от 300 души и помолил царя да го зачисли към войската на Татра. Доволен от усърдието на Абаз, Челбир му простил, върнал му неговия аул Абаз [днес – Апастово] и зачислил отряда му към войската на Татра. На войната срещу урумците [ромеите] в Кара-Бурджан [Дунавска България] Даули Абаз проявил чудеса от храброст и по предложение на Туръ-Азан [царя на Дунавска Българя Асен I, 1187-1196] преминал на слуба при Бурджан-Азанлиите [династията на Асеневците]. Като научил, че Даули по-рано е бил пратеник на Ак-Булгар в Абаз [Абхазия, Грузия], заради което и получил прозвището Абаз, Туръ-Азан го изпраща на мирни преговори с урумците и Абаз сключва дългоочаквания мир с Урум [“Византия”]… Синът на Даули Абаз, тръгнал с баща си в тази война на седемгодишна възраст, бил Шушма [“Шишман”]. Той израснал в Кара-Бурджан [Дунавска България] и там започнали да го смятат за свой. [Следва текст, написан от Юсуф ал-Булгари:] Той имал двама известни сина – Бурма и Микаил [Михаил Шишман, 1323-1330], който станал кара-бурджански цар. Бурма приел худаярството [богомилството], а Микаил – кряшенството [православието] и потомците им изповядвали техните религии…

Син на Бурма бил Тулджа, служил като бек на окръг Табърджа [Добруджа], негов син бил Халджа, когото лишили от владенията на баща му, но през 1382 година се присъединил към узийците [турците] и станал кушбег [комендант] на Ширдаг [София]. Неговият роднина, царят на Кара-Бурджан  Джан [Иван] Шушма [Шишман] през 1375 година станал кара-андаш [автономен владетел] при узийския султан, но през 1388 година му изменил и сключил таен съюз с балагачкия бек [сръбския крал]. Узийският султан му простил благодарение на застъпничеството на Халджа и на неговия син Маджи. Но през 1393 година, както пише Васъл Куш, който е чел в Истанбул [Станбул] узийски [турски] летописи, Джан Шушма отново изменил на узийския султан. Султан Баязед бил много изненадан от това и поискал от Маджи, първия сардарбек [воевода] на Кара-Бурджан от 1388 година, да помогне да бъде усмирен Джан.  Маджи [1388-1411] с 30 хиляди кара-бурджани обсадил Торна-Уба [Търново], но скоро научил, че Джан е избягал в град Наджибул [Никопол]. Тогава Маджи, като оставил в Торна-Уба сина си Раджи, стигнал при Наджибул и попитал Джан: “Аз и баща ми се застъпихме за теб, а ти ни опозори и разгроми 5 аула на худаярците, в които съгласно договора имаше по отряд узийци. Защо постъпи така непочтено?” В отговор Джан започнал със сълзи на очи да моли Маджи за милост и обяснил: “ Нападението на худаярците от Ширдагския окръг го извърших под натиска на карт-папаза [патриарха], който мрази худаярците, и поддъращите го сто буляри [боляри], бях в ръцете им и нямаше къде да се дяна. Не знаех, че в худаярските аули има узийци [турци], ако знаех, за нищо на света нямаше да ги нападна!” Маджи отново съжалил роднината си и се застъпил за него. Султан Баязед, който заради доброто си отношение към българите получил почетното име Булгардус [“Приятел на българите”], отговорил на Маджи: “Заради теб и спокойствието на народа на Кара-Бурджан за последен път помилвам Джан и дори го оставям за цар, но сега ще му дам Наджибул [Никопол], а на теб – Торна-Уба, и ти позволявам да стоиш начело.” Оттогава до 1585 година Кара-Бурджан е бил управляван от сардарбекове [воеводи] от потомците на Халджа Шушма.

Маджи бил сардарбек на Кара-Бурджан 23 години [1388-1411]. Като се върнал от Наджибул, превзел без бой Торна-Уба: вратите на града му ги отворили кара-папази [монаси] – тайни худаярци. Булярите, които били виновни за размириците, се скрили в една църква. Когато те започнали от нея да стрелят по хората, те в яростта си я запалили… Баязед поискал от Маджи само няколко военни пътища за преминаване на узийските [турските] войски и няколко крепости и пристанища за снабдяването на узийските войски… За реда в тях следял узийският посланик, който винаги стоял по-ниско от сардарбековете. Даниг [данък] се наричали храните и фуражът, които сардарбековете доброволно започнали да дават на узийските гарнизони от затворените [т.е. заетите от турците] крепости, виждайки в тях необходимите съюзници… Маджи сам помолил Баязед да взема неговата войска в узийските походи, но Баязед и останалите узийски султани не приели това. Баязед обяснил, че “узийците разполагат с достатъчно пройдохи, търсещи плячка, а такива силни, дисциплинирани и издържливи войски като българските са малко”, заради което “по-добре българската войска да бъде използвана при защитата на Кара-Бурджан от каратунците [кръстоносците, западноевропейските войски]”… Баязед нарочно оженил сина на Маджи – Раджи, за дъщеря си Саида, за да станат сардарбековете роднини на султаните и да бъдат уважавани от всички узийци. Всички следващи сардарбекове били потомци на Раджи и Саида… Всеки сардарбек имал три имена – худаярско, ислямско и кряшенско [православно]…

Худаярците с презрение говорели за кряшенските [православни] владетели на Кара-Бурджан: “Бог им е дал вяра, но те не можаха да станат истински вярващи, Бог им е дал власт, но те не можаха да управляват както трябва…” И са били прави. Например Джан Шушма, на когото два пъти било простено заради измама – а това е единственият случай в историята на българите – изменил и трети път, през 1395 година той се затворил в Наджибул и отказал да тръгне на поход срещу улагците [власите] със самия султан. А тук трябва да кажем, че узийските султани, които щадели сардарбековите войски, не щадели войската на кряшенските [православните] бекове [князе]…

Заради това, че Джан не дал, както се очаквало, войската си на Баязед, узийците били разбити от улагците и на връщане разгромили Наджибул. Раненият Джан попаднал в плен, но Баязед от уважение към рода на Маджи не позволил да бъде наказан със смърт. Джан бил заточен в Балдиу [Пловдив], където той и починал…          

Офицери в узийските полкове, разквартирувани в затворените градове, били най-вече ак-булгари [волжки българи] – от онези 500 хиляди ак-булгари, които се преселили по покана на Баязед в Узийския [Турския] султанат по време на жестоките войни на Аксак-Тимер [Тамерлан]. Ето защо нямало никакви безобразия. Всички узийски съдии в затворените градове също били ак-булгари, които гледали на кара-бурджаните [на дунавските българи] като на свои… Раджи бил срадарбек след баща си Маджи 21 години [1411-1432]. Синът на Раджи и Саида, наречен Байджи – а българите така произнасят името на Баязед – бил сардарбек 28 години [1432-1460]. Синът на Байджи – Хаджи, бил сардарбек 33 години [1460-1493], синът на Наджи – Сарджи, женен за Банат –  дъщерята на владетеля на Казан-Булгар [Казанска Булгария] Бураш, бил сардарбек 27 години [1493-1520], синът на Сарджи и Банат – Бураш Булджи, бил сардарбек 55 години [1520-1575], синът на Бураш – Тарас Бабай, бил сардарбек 10 години [1575-1585]…

 

ДО ТУК СЪМ ГО КОРИГИРАЛ – 10 МАРТ 2016 Г. ПРАЩАМ ПО-ГОРНАТА ЧАСТ НА НЕВЕН.

През тези години Кара-Бурдан бил едва ли не най-благоденстващата държава в света, в която хората не знаели какво е това злоупотреба, насилие, престъпност. Но в злощастната 1585 година загубилият разсъдака си султан Мурад [Мурад III, 1574-1595] одобрил незаконното решение на кара-бурджанските бии-метежници за разделянето на Кара-Бурджан на четири окръга. В замяна на това метежниците се съгласили да предат контрола над Ширдагския [Софийския] и Билбанския [Плевенския] окръзи на узийците [турците]. Така внезапно държавата и щастието на кара-бурджаните изчезнали по вина на 300 бии, ненавиждащи худаярските сардарбекове… Още преди това, през 1550 година, ак-булгарските гарнизони били изведени от затворените градове и на тяхно място дошли яничари, които ненавиждали кара-бурданите. Заедно с ак-булгарските войски от Кара-Бурджан си тръгнали и узийския посланик за ак-булгарите Гали Муслим. На прощалния пир, устроен за ак-булгарските офицери, Бабай попитал Гали Муслим: “Какво стана?” Онзи отвърнал: “Султанът се бои от яничарите, затова половината от тях докара в Кара-Бурджан, а на тяхно място в Капдаг [Мала Азия] и Истанбул [Станбул] поставя нас, ак-булгарите, като своя опора.  И все пак - не унивай – всичко е в Божиите ръце!” Но Тарас Бабай с горест  наблюдавал как цветущата страна затъва в бездната на продажността и престъпленията и запустява… Наистина в своя окръг Барад [Враца] Тарас Бабай не допускал никакво ЛИХОИМСТВО  и безобразия…

През 1555 година банда яничари на Мустафа се промъкнала през турската граница към Кара-Бурджанската държава. Според договора с Узийския султанат българо-узийската граница била охранявана от узийци, а кара-бурджанската войска от 40 хиляди души охранявала северната граница на Кара-Бурджан по Иджар или Сула [Дунав]. През 1444 година тъкмо тази кара-бурджанска армия, оглавявана от сардарбек Байджи, примамила каратунците на маджарския улубий Улуш [на унгарския крал] в капана при Барън [Варна] и я накарала да побегне още преди похода на съюзната узийска [турска] армия… Така че за нахлуването на бандитите през 1555 година били виновни узийците [турците]… Бандите се промъкнали до съседния на Ширдаг [София] Самуку [Самоков], където по онова време привършвал търговските си дела най-големият син на Бабай – Астабан. С него била дъщерята на Бабай – съвсем младата Умай. Страхувайки се за нейния живот, Астабан се укрил с нея в Ширдаг. Изкушил се от многото му пари, синът на яничерския комендант на Ширдаг Муса със синовете на още няколко десетки яничари убил Астабан, а Умай продал на дахудски [еврейски] търговец от Билбан. Дахудът, без да се бави, продал Умай като робиня на маджарския бек [унгарския княз] Куяр, брат на идел-маджарския [трансилванския] воевода Джухман [Зигмунд] Батър [Батори]. Когато Джухман научил това, той поискал Куяр да върне Умай на баща й. Но Куяр вече бил поругал честта на Умай и я продал на укра-черкеския [украинско казашкия] багун [старшина] Чаплъ. А комендантът на Ширдаг, прикривайки сина си убиец, наредил да изхвърлят трупа на Астабан по-далеч от града и обвинил в убийството на сина и на още няколко души на Бабай разбойниците на Мустафа. Един от разбойниците на Мустафа, заловен от сардарбека, дал показания, че те не са нападали неговите деца, но други доказателства за нечестието на коменданта Бабай не открил…

През 1560 година укра-чиркеският багун [старшина] Салтък [дядо на Богдан Хмелницки]

Изпратил на Бабай писмо, в което му съобщил следното… Умай,като не издържала издевателствата на Чаплъ, избягала от него в дома на Салтък и го помолила да я спаси от гибел. Салтък се влюбил в нея от пръв поглед и решил да умре за нея. Той въоръжил хората си и когато Чаплъ нахлул в неговите владения със своите хора, му дал жесток отпор и едва не убил Чаплъ. За щастие тукашният байлакски [полски] съдия бил приятел на Салтък и уговорил него и Умай в името на тяхното спасение и щастие да приемат рамилската [католическата] вяра. Когато Салтък и Умай приели рамилски имена – Салтък – Питряй [Петър], а Умай – Марям [Мария] – съдията, по молба на Салтък, посредством зависимия от него куряз [ксьондз] измолил от Куряз-Бабай [Римския папа] разрешение Умай да бъде освободена и Салтък да се ожени за нея. В своя указ Куряз-Бабай написал: “Недопустимо е рамилка [тук - католичка] да се намира в робство у кряшена [православния] Чаплъ, още повече такава благородна дама като дъщерята на императора на Кара-Бурджан [Дунавска България] Тарас Бабай…” Чрез писмото и с думите на своя пратеник Салтък с думите на Умай разказал за нейните пленничества. Тя не видяла лицата на нападателите, понеже били с маски, но посочила, че нападението е било извършено в Ширдаг и значи виновен за него е бил комендантът. Тарас Бабай се оплакал от коменданта на узийския султан, а онзи изселил лъжеца със семейството му в Капдаг [Мала Азия] и заставил кошбега [коменданта] да да изплати на Бабай голяма глоба за необезпечената сигурност на децата на Тарас. Освен това султанът разрешил на Бабай да проведе собствено разследване на това престъпление в подчинените на узийците градове Ширдаг и Билбан [София и Плевен], но тамошните узийци и джахуди не предали участниците в престъплението и разследването не стигнало до никъде. Едва през 1590 година един узиец [турчин], обиден на яничарите, разказал в свое писмо до Бабай цялата истина за станалото.  Но тогава вече Бабай бил само илекбаши [окръжен управител] на Барадж [Враца] и жалбата му жабунясала в руслото на съдебната река… Обиденият Бабай решил естоко да отмъсти и на Муса, който тогава получил длъжността кошбег на Ширдаг, и на Куяр, и на всички онези, които им помагали и укривали престъпниците. Тарас отстъпил поста си илекбаши на своя по-малък син Хурса изапочнал да търси и да подготвя за война единомишленици. През 1595 година, когато успял да събере 5 хиляди души, той нападнал с тях окръга на Нуш [Ниш], след което превзел Ширдаг и убил Муса и всичките му помощници. Докато узийците събирали войска, Тарас Бабай съвсем спокойно преминал на левия бряг на Иджар при своя приятел и съюзник Микаил Джамалдар, улагски сардарбек   [Михаил Храбри, влашки воевода]. На следващата година Бабай нападнал Билбан [Плевен] и Саман-Тура [Шумен], превзел ги и ги опустошил. Всички заловени в тях узийци и джахуди той ги продал в робство, като им казал: “Нека сега те самите да изпитат всичко онова, което поради тяхна вина е изпитала Умай!”…

След това Тарас Бабай решил да подчини на Микаил Идел-Маджар [Трансилвания] и нападнал този бейлик. В първото сражение кара-бурджаните разбили маджарите [унгарците] и убили техния предводител злобния Куяр. Когато богатата плячка била разделена меду всички воини, ага-папазът [черковният глава] на худаярците Хурса предложил на Тарас да се върнат в Улаг  [Влахия].”Бог – казал ага-папазът при това – не дава повече от една голяма радост за един ден, затова нека да не предизвикваме съдбата и да се върнем в бейлика на Буг [басейна на река Серет], който ни подари Микаил!” Но Бабай не се вслушал в съвета на Хурса, мислейки, че пълната победа е вече в ръцете им и възразил на на стария си приятел с думите: “Ние разбихме главната маджарска войска и няма какво да ни попречи да отнемем на бек Турджа неговия град Турджа [Турда], който е почти беззащитен, тогава целия Идел-Маджар [Трансилвания] ще подчиним на Микаил!”… Но на помощ на Турда – брат на Куяр и Джухман [Сигизмунд] Батър, успял да пристигне Чаплъ с част от байлакските [полските] укра-чиркеси [украински казаци],  и отрядът на Бабай при Турджа попаднал в маджаро-чиркеската засада и бил разбит. Бабай и Хурса, които прикривали оттеглянето на оцелелите кара-бурдани [дунавски българи], попаднали в плен. Научавайки за това сардарбекът [воеводата] на Идел-Маджар Джухман [Сигизмунд], срочно пристигнал в Турджан и казал на Бабай: “Ти си знаменит владетел и аз не желая твоята твоето смъртно наказание, което искат моите маджарски буляри и бекове [боляри и князе]. Ако ти и твоят ага-папаз приемете рамилството [католичеството], ще мога да ви изтръгна из ръцете на булярите и бековете и да ви спася!” Но Бабай отговорил на Джухман: “Не мога да се откажа от нашата вяра, понеже тя е правилна! Когато ругаят старата наша вяра на българите – худаярството [богомилството], аз винаги си мисля: а нима тя е лоша? Нали някои ругаят и нашия български народ, а аз виждам, че той е най-срамежливият [най-съвестният], най-честният и най-справедливият на света. А нашата вяра в това, че Бог малко успява да се намеси и много неща на Земята се вършат от добрите и зли алпове [духове] нима е неправилна? Нали и кряшените [православните] и рамилците [тук - католиците] от десет поклона девет сторват не на Бога, а на алповете – Марям [Мария], Гайса [Исус Христос], на Иджим [Димитър] и други. Излиза, че главното и в тези ваши вери, и в худаярството е изпълнението на Божиите заповеди и в почитането на онези алпове, които си избрал да бъдат твои покровители. А значи нашата вяра е истинска!” “А на кой алп ти се покланяш?” – попитал Бабай Джухман. “Аз през целия си живот съм се покланял на алп Хурса!” – отвърнал Бабай. “Защо Хурса не ти помогна в този поход?” – с насмешка попитал Тарас куразът [католическият свещеник], който съпровождал Джухман. “Хурса отказа да ми помогне, защото аз сам в гордостта си пресякох неговия път и тръгнах не от изток на запад, както подобава, а от юг на север!"… Отказът на Бабай да приеме рамилството [католичеството] го правел плячка на Турджа – понеже според закона на Идел-Маджар [Трансилвания] сардарбекът [воеводата] моел със силата на своята власт да спаси от смъртно наказание само рамилци… Зарадваният от отказа Турджа заповядал Тарас Бабай и Хурса да бъдат изгорени живи, което и било извършено от тържествуващите врагове… След това кара-бурджаните дълго говорели, че в лицето на Бабай е изгоряла и последната им надежда за скорошно освобождение от узийската власт, установена през 1585 година… Разказват, че преди смъртта си Бабай пожелал гибелта на Чаплъ. Този Чаплъ при завръщането си от Идел-Маджар в Кара-Саклан [Украйна] попаднал в засадата на Салтък и загинал… Син на Салтък и Умай, дъщерята на Бабай, бил Микаил, бащата на емир Бакдан Камъл [Богдан Хмелницки]…

Като узнал за изгарянето на Бабай, неговият син Будай казал: “Щом християни изгориха моя баща-християнин, нали худаярците се кръстят, аз не желая да имам нищо общо с християните!” И приел исляма и името Наби за радост на узийския [турския] султан. През 1618 година узийският султан направил Наби сардарбек на Кара-Бурджан [Дунавска България] и до 1622 година Наби носел това звание. Ала истинската власт в страната вече били сграбчили в ръцете си илекбашиите [управителите на окръзи], а на Наби народът гледал като на узийски [турски] наместник, който се издържа с подкупи от илекбашиите, събира опълчения и не се меси в нищо друго. Така че сардарбек Наби бил само на думи. Бабай бил последният истински сардарбек на Кара-Бурджан… За това разказал  на принц Джагфар [на бъдещия владетел на Българското Задволжко или Самарско царство, 1649-1684] в стана на Бакдан синът на Наби и внук на Бабай Хурса, а аз го научих [пише Юсуф ал-Булгари] от “Записките… “ на Бахши Иман [велик волжко-български историк и поет от XVII в.]…

 

 

 

Божидар Тотев

2 дни · 

Не ме оставя на мира една мисъл във връзка с протестите и вероятните последствия от тях. Примерно, Бойко Борисов подава оставка и Р. Радев съставя служебно правителство, което видно от пресата вече е готово с имената на бъдещите министри. Друг вариант няма и няма да се допусне. Едва ли някой от протестиращите вдигнали лозунг „Ремонтираме държавата“ е погледнал какви стари лисици са вътре с премиер Пламен Узунов, докато се борят за нови лица в управлението. Обаче Радев е „света вода ненапита“ нали?… Питам се следното: Бойко подава оставка, но Гешев не подава. Какво следва? Протестите продължават, с тях и блокадите и всички неудобства, които протестиращите използват с цел победа. До кога, никой не знае. Гешев няма да подаде оставка и не носи пред народа никаква отговорност за протести, блокади и разни още неудобства. Това не му влиза в работата. Остава вариант „случайно“ да бъде убит!? В това време на безкрайни протести, държавата е без парламент, Цялата власт е в Радев и той (разбирай хората зад него) нареждат дневния ред на служебните министри. Ще си имаме абсолютно комунистическо правителство, както е исторически, дошло на власт по „втория“ начин, защото с избори при тях е невъзможно. Хаосът ще продължи още по-осезателно в това безвремие. В условията на пандемия от корона вирус, много лесно с нареждане на правителството могат да се отлагат избори до като го има. Опасно е, всички да си стоят по къщите, не е време за избори, здравето на нацията преди всичко. И плана Путин – Решетников – Радев се реализира с пълна сила всички заедно към Азия. Нямам и искрица надежда останалите съвсем малко (според изборните резултати) така наречени десни, които от 2001 г. водят люта битка за един или два процента и нямат никакво намерение да си посипят главите с пепел, да си правят илюзии, че ще влязат в правителство съставено от Радев, и със слабите си гласчета ще го отклонят от поставената му от Москва задача. И какво, тогава пак ли ще излизаме на улицата да крещим срещу него. Само, че идея си нямаме какво ще ни се случи. Комунист да се докопа до власт, та да я даде някога. Те цял живот будалкат, че с кръв са я взели (що не с избори се питам, а с руски танкове), обаче хич не будалкат, че с кръв ще я дадат. В същото време съм абсолютно съгласен, че времето на Бойко изтече и трябва промяна. И тя ще стане. Но къде е дясното та се допусна да ни управляват отново комунисти, псевдо цар, тройни простотии, Доган, седянко разваляча Орешарски, и три мандата Бойко? Аз, моето семейство роднини и приятели сме единомишленици и от 2001 г. се лутаме в лабиринта от безброй разцепвания, безсмислени битки и омраза между уж съмишленици в търсене на своите представители да им дадем гласа си за да реализират с програма нашето виждане за България, за нашия и на децата и внуците ни живот. Но се оказа, че „нашите хора“ гонят интереса си и доживяхме да ги видим рамо до рамо с Радев, Йотова, Корнелия, Мая, Гечев, Копейкин, давайки ни дълбокомислени и необмислени обяснение за общото зло Бойко, пък после ще му мислим. Да в ГЕРБ има комунисти, то къде ли няма, но дава ли си някой сметка колко десни има в ГЕРБ, с цялата условност за дясното, които търсеха и търсят в тази политическа формация изпълнителя на идеите им, антикомунизма. Замислиха ли се как да си върнат електората или по-лесно им беше да крещят ГЕРБ са комунисти. Пуста сладка власт, пусти парички. Само, че после ще лапнете близалки и ще гледате какви ги върши „великия“ пРезидент Хвърчилков. И тези които са на улицата днес подготвят терена на „нови“ и стари лапачи и не се усещат, че викат мафията вън, заобиколени от мафиози. Не съм съгласен държавата да се „клати“ меко казано, няколко месеца преди избори. Защо като Бойко е толкова неграмотен, мутра, гад, лъжец, изрод и още стотина „комплименти“ от този род го търпяхме 3 и половина години от мандата му и изведнъж почти на финала ни захапаха глистите? Нали в предишни мандати даде оставка и пак бе избран. Фалшифицирал изборите? Ми защо не фалшифицира президентските. Те комунистите хич не фалшифицират. Помните ли 1990. Хората, които гласуват за Бойко плява ли са? Нали сме демокрация уж? Да ги закараме на стената и в името на народа…Днес протестираме всички които загубихме изборите, утре пак ли като загубим ще сваляме с бунт. Къде бяха десните „войводи“ още от началото на това фалшиво управление с точни аргументи и доказателства да ни убедят и да инициират свалянето му. Да сте чули нещо конкретно от протестиращите? „Вън мафията“, „Ремонтираме държавата“ но това е толкова наивно, защото мафията не е вътре (да не са луди) тя е около нас, тя реди дневния ред и на правителство и на президент и на парламент и на протестиращи и на нас как да живеем и е с различни лица и имена като ДС, КГБ, БКП създала мутрите…и поделенията и ВИС, СИК, МУЛТИГРУП, ТИМ и още и още. Те са монтьорите. От протестиращите никакъв ремонт няма да настъпи. Както беше преди години, когато не една малка бройка а стотици хиляди пеехме „Комунизма си отива“ и той не само не си отиде, ами взе да ни дава акъл какво е демокрация, човешки права и свободи. И забогатя, много забогатя. Не мога да разбера тази наивна илюзия, че като падне Бойко и край на мафия, мутри…Абе хора, цялата страна е скована от мафия и мутри. Тази паяжина работи безотказно още от 1989 г. Ако мухата случайно избяга от единия паяк ще се улови в паяжината на другия. Общият ни път е един, да се направи ЛУСТРАЦИЯ! Макар и закъсняла ефекта ще е огромен. Да изберем хора и парламент, който ще извършат това действие. За да излезе на повърхността всичката мръсотия от която пием отровна вода 76 години. Друг път няма! Мафията кюти и ни гледа сеира и от двете страни на барикадата. Да си живеят спокойно бившите комунисти, да работят като всички хора и с равни с тях права, но със закон да се лишат за един достатъчен срок да управляват държавни институции, преса, телевизии, въобще важни за държавата отрасли с които могат да влияят с фалшификации и специално създадени в днешно време сайтове за фалшиви новини върху избора на хората. Това да се отнася най-вече за старите ръководни кадри на комунистите, техните деца и внуци. Да се обучават децата с истинската българска история и съответни учебници, да обичат България, а не да веят по наши национални празници чужди знамена. Без истинска промяна, ще си митингуваме до второ пришествие.
И още нещо не ми дава мира. Кога избухна този протест така спонтанно? Когато прокуратурата барна президентските съветници тарикати и от омраза към Бойко никой даже не обърна внимание какво са вършили тези боклуци. И нашият Хвърчилков се разкрещя. Не че преди това не изръси един вагон глупости. Този мъж, чийто глава служи да има къде да си сложи фуражката е изпълнен с очевадна злоба. Не е никакъв държавник. Той не мисли за българския народ, той разделя! Липсва му харизма, чар, пиниз дето се вика за да те грабне, да те спечели, да му повярваш. Говори сякаш съска, с пресъхнала уста, прецежда думите, преглъща трудно, погледа му е студен с присвити очи, усмивката му се появява рядко, но е отровно крива, да не говорим какви деветосептемврийски лозунги ръси, върти ръчички като все едно държи баскетболна топка, тотално му липсва и троха интелект и повтарям излъчва неприкрита злоба и жлъч. Още чакам да видя как гладът победи страха и настана тотален грабеж и хаос. Как бедния и гладен народ, според него издържа студенти в чужбина и то само в преуспелите западни държави и САЩ, като по време на комунизма това не бе по джоба даже на крупни комунисти. Ръси глупости и някои слушкат и се възнасят. Та този Мунчо, след като не даде мъжки честен и точен отговор за съветниците си, за охраняваната от службите негова бивша секретарка и по съвместителство съпруга Деса, за това каква е тя в президентството, какво работи, от къде цуца мангизи, озлобя, стисна юмруче и с лекота хвърли българи срещу българи. Това ще се усети съвсем скоро (дай боже да греша), напрежението е във въздуха. Той е подготвен да извади България от Европа и от НАТО, затова този „смел и доблестен мъж“ седеше като насран пред руското мекере полковник Гундяев, по КГБ повеля патриарх, който чукаше назидателно по масата на българския президент, а той навел глава като ученик милия. Кой да знае тогава, че нямаме президент, а имаме резидент. Мисля си защо цялата омраза на Мунчо избуя след покупката на Ф16 (Бойко направи сделката, а не той за „Грипен“ нали? И там няма отговор за комисиона) И хептен полудя като разбра, че сме приети в чакалнята на Еврозоната (Пак това правителство го стори, а не той). Това са стратегически, изключително важни за откъсване от мечешката „братска “ руска прегръдка ходове. За друга, нова посока на пътя. За стабилност и покачване жизненото ниво на Българина. Да най-бедните сме между европейските държави, но бързичко забравихме как милите ни комунисти си прибраха паричките, Огнян Дойнов изнесе огромна част, Луканов спря плащания и ни натресе ужасни лихви, Виденов и протестиращия „невинен“ Гечев, обраха парите на хората и днес най богатите са в БСП. И тъй като с тези действия правителството отдалечи целите на Радевия, той мина на план Б. Бунт и единственият изход е ПРЕВРАТ. Но не в полза на хората, той е политически, а тези, по-голямата част от протестиращите, тези уж с чистите помисли са маша! Късно ще го проумеят. Да, преврат е другото име на случващото се. Събаря се правителството и пъкления план, Решетников-Радев влиза в действие. Изважда се страната от еврозоната, може би и сделката с Ф16 може да се гътне и дявол знае още какви изгъзици ни чакат. Така, че минали сме през какво ли не, можем да преодолеем и още няколко месеца с това правителство. Нищо фатално няма да се случи освен някои хора да преглътнат проточилите им се лиги. И после от нас зависи, да не настъпим пак мотиката. Власт на Радев ще е най голямата грешка в новата история на България. Този човек е опасен, подъл, злобен и прикрит, жална ни майка ако барне цялата власт, но бързо вървим натам, сами да му я връчим. Бойко не държи цялата власт, най малкото именно защото президента му разклати трона. Военен начело на държава това е самоубийство. Призванието на истинските български офицери, обичащи България е друго и не е политиката. Колкото до Велико народно събрание и смяна на конституцията или раздели от нея е пълна илюзия за доста години при необходимия консенсус за това в тази разхвърляна политическа среда. Така мисля.

ЧИСТОЛИНИ

С този си разказ участвах в

"Електронно списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян за девета година обявяват конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян"

По липса на художествени и/или фантастични елементи ( въпреки че действието се развива в България през 2050 и касае политическото ни тричане ) не бях от забелязаните автори.

  Ч И С Т О Л И Н И

 

Точно в средата  на 21 век Итън навърши 33 години. По тоз повод - Исусова възраст, си внуши, че може да се вземе в ръце.

Иначе досега зад привидното му спокойствие на спяща клетка или уж безобиден интернет вирус дремеше аполитичност парекселанс - български патент.

Времето беше станало негово, имаше сигурни доходи, не работеше. Единственото му занимание беше да се репчи с разни типове из Фейсбук, половината от които бяха роботи-декаденти.

"Въобще  и изобщо" - си помисли в шаблона на обеднелия и схематизиран език,  имаше достатъчно време да се прави на интелектуалец на свободна практика, да бяга от себе си, увлечен в разучаването на инструкции за ползване на модели роботи за чистене и секс.

За  България във времето, когато идеите имаха най-висока себестойност, а свръхинтелигентните уреди и автономни системи бяха обичайно ежедневие, жизненият стандарт беше  относително пораснал и достигнал средноевропейски стойности.

Не, страната не се разпадаше, но не се и консолидираше, а увеличаващото се подоходно неравенство и ножицата между богати и бедни се дирижираше от някакъв таен център.

 Взел се в ръце, Итън написа и публикува във Фейсбук  яростен пасквил срещу всичко това,  намеквайки за генезиса на тази ситуация и излагайки предположението си за  съществуването на някаква тайна престъпна организация.

"Печална е ситуацията в това общество. В нашето блато има златни рибки, а шаранчетата са като че нахранени, но болни.  Зад привидното благоденствие тлъстите риби ядат малките и всеки знае, че зад управлението на малката и весела страна стоят вируси, чието поведение е контролирано и насочвано от бившите тайни служби. Идеята е ние да бъдем зрители. Много обичам България, страната е прекрасно място за живеене, с много качествени хора. Но за жалост техните умения и усилия нерядко се насочват в грешна посока - измами, фалшификации,  корупция. "

Наежен и нажежен, Итън бързо натрупа  неимоверна популярност.

Неочаквано, обаче, под хилядите лайкове, емотикони с вдигнат палец, реплики "браво!" и  "съгласен!", изпъкна постингът на някой си Чичко Разум, който пишеше:

 

„Итъне, мило момче!
Моля те от сърце да ме разбереш!
Забъркваш се в неща, за които така или иначе нямаш представа, а и едва ли можеш да промениш в рамките на късичкия човешки живот. Що ти трябва беля на главата? Защо не оставиш живота да се плъзга гладко из Интернет, да консумираш и да си играеш с джаджите, без да размахваш импотентната си и фалшива загриженост за справедливостта?

Не, не те заплашвам - съветвам те. Пази си здравето, Итънчо, купи си най-новия модел робот Красавицата Тута, изчакай я да не те допуска до леглото си, да речем - един месец, по-добър театър и онирофилм няма да имаш. Живей си животеца кротко и удобно. Не ти трябва да знаеш чак толкова много неща - който трупа знание, той трупа мъка и печал!
Не се набутвай в машината, че много боли, когато ти притисне пръстите!
Просто ме послушай - не по мярка са ти тези занимания!
Айде със здраве и да се пазиш!

Твой
Чичо Разум”

Под психологическия профил, какъвто имаха всички граждани на страната България, прикрепен към ЕСГРАОН-досието на Чичко Разум, пишеше: Човек от елита. Един от ръководителите на еволюирала в подобна на масонска и вклинена в управлението на държавата структура.

Итън можа само да отговори:

- Чичко Разум, стига си флиртувал с нещастието и безсилието ни!

Но си направи за пореден път труда да се вгледа в себе си и да пресметне доколко може да е порасла личностната му значимост. Разсъждаващо нищожество.  Позора на човек. Безличен мухльо, свикнал да премълчава себе си. Без истински гняв срещу несправеливостта, без способност за спонтанна съпротива на тъмните сили.

Спомни си за един човек, с когото се бяха запознали в клуба по шахмат - Дон Павел.

  Дон Павел беше даровит аматьор философ, играещ безличен. Наричаше се Дон, защото беше прекарал 10 години като плочкаджия, в началото на века, на гурбет в Испания

Разказа му за случката с Чичко Рзум.

-  Това не може да продължава. Не стига, че лапат неправомерно, но и трябва да си мълчим. Виж, всеки един от нас е собственик на една четиримилионна част от страната - каза Дон Павел. - Колкото сме живите днес. Така че, само чрез умовете и с ръцете на вас - младите, трябва да започне създаването на нов тип организация в страната, която да се противопостави адекватно и успешно на Синдиката.

Така Итън стигна до идеята.

Целите бяха ясни. Сега трябваше да се заложат основите  и да се поеме апостолският кръст. Да се тръгне из все още съществуващите населени места  - също като по времето на Левски, когато народът ни е трябвало да бъде освестен и подтикнат да осъзнае собствената си несвобода, да пожелае свободата.

- Добре си го замислил - каза Дон Павел, - но Синдикатът  ползва съвременните технологии. През последните десетилетия, ползвайки изобретенията, насочени към масирана манипулация на човешкото съзнание, той успешно разработи система, в която приоритет  имат кражбите от обществото в непознати досега размери. Тази система се усъвършенства вече повече от 60 години. Съветвам те, тъй като знам някои неща, първият ти обход да бъде - Злокучене, Велинград и Перущица. Перущица е специално място. Него езотериците и Бялото братство отдавна разгадаха и посочиха като ценър на българската духовност. Там се намират и основите на един от най-възвисените храмове още от времето на траките. Върху тези основи първите християни в Европа са издигнали и най-голямата църква за онези времена... Поради това там беше избрано и мястото на единния център за съхраняване на държавната информация и на сървъра, който поддържа електронното правителство. Този център е под фактическото управление на Синдиката.

Итън имаше привърженици от Фейсбук, които се зарекоха, че ще му организират проповедите.   И тръгна из страната.  Караше неголям Мерцедес с водородна клетка. Паркира го на пустия и прашен площад в центъра на Злокучене.  Селото беше останало с шепа хора, но и те пренебрегнаха срещата с Итън. Бяха се появили само двамата  организатори -  над 80-годишни старци, свидетели и на  социалистическото време, и няколко добри и тъжни бездомни кучета, които се въртяха в дълбоките сенки на почиващите си привечер роботи на фирма "Чистолини” в дъното на площада. По-късно, на кротка раздумка с двамата организатори, Итън разправи за намеренията си.

- Трябва да отчиташ, че Синдикатът и неговата информационна система няма да те допуснат така лесно да си развяваш байряка... -  каза единият от двамата старейшини - последният, както се разбра, който помнел как се прави вино от памид.

- Преди Злокучене, по пътя, имаше две села  - Виноградец и Карабунар - каза другият. - Там вече не живее никой, а лозята се обработват от роботи, които подрязват, копаят, пръскат, поливат, обират гроздето и правят вино. Продаваха виното все навън - от Лос Анжелис през Ню-Йорк, та до Пекин и Токио. Принадлежаха на една от последните големи компании извън Синдиката. Но... Софтуеърната академия на Синдиката в Перущица изобрети вирус, който беше инфилтриран в управлението на роботите. Така миналата година беше компрометирана цялата реколта от грозде, акциите на компанията се сринаха и Синдикатът я купи на безценица.

На следващия ден във Велинград, където къщите бяха повече от хората и където бе прочутата циганска школа за футболисти чийто спонсор беше “Чистолини”, играещи най-вече в клубовете на Острова на Брекзит, срещата на Итън с местните се състоя  в известния още от комунистическо време бивш пoчивeн дoм нa прoфcъюзитe "Двoрeцa". Беше прeoбрaзен в мoдeрeн хoтeл. "Двореца" днес беше зает от пенсионери от Норвегия,  които за закуска, казват, си поръчвали шкембе чорба, а вечерта, заети с аперитивите си, бяха оставили свободна конферентната зала.

Въпреки че студен вятър свиреше шантаво и самотно из клоните на онези борове, които още отпреди 1944 са садени навсякъде из България, където има минерални извори, залата беше пълна, защото Итън беше предложил на организаторите сам да плати богата почерпка. Посетителите бяха наполовина стари хора - етнически българи, а другата половина - млади цигани. Изслушаха го.

- Ние ще сме държава в държавата. С нашата система ще обърнем изоставащия ход на обществото ни. Модел ни е манталитетът на българите от края на 19 и началото на 20-ти век. Инструментът представлява система, в Интернет, която служи за предлагане и реализиране на обществени, социални и граждански задачи, но и стоки и услуги. Участниците ще сте вие...

В хода на тази сапунка и утопия, в дъното на залата няколко девойки - предимно циганки, се кискаха великодушно и невинно, а смехът им отекваше в залата със звука  на пукащи се мехури .

На другия ден -  в Перущица. Залата, където щеше да се проведе срещата, изненадващо започна да се пълни без общоприетото стимулиране. Итън си обясни този факт с обстоятелството, че тук функционираше модерен софтуерен университет и беше ситуиран Електронният център, собственост на Синдиката, в който несъмнено работеха само будни и интелигентни, високотехнологични специалисти. Както и със струпването на относително млади хора.

Това насърчи Итън да сподели, освен стандартните си идеи, и някои конкретни мерки.

- Ние - погледна той със страстна надежда към препълнената зала - ще намалим разходите за администрация... Ще редуцираме числеността на работещите в държавните институции, като я съобразим със  средностатистическата в Европейския съюз, отнесена към броя на жителите в страните - членки. Ще наложим, ако трябва със силата на закон, спазването на правилата, определени в Конституцията, по които функционира  перфектната демократична държава. И всичко това - под ръководството и контрола на нашата интернет-система

Ръкопляскаха му премерено, но сърдечно. Тези будни хора му легнаха на сърцето. Неслучайно Дон Павел беше го насочил насам...Разбраха се с инициативния комитет, организирал събранието, на следващата вечер да разясни проекта си с подробности.

Около обяд на другия ден паркира колата си до малка електричка край пътеката, която водеше към Червената църква, намираща се недалеч от Перущица. Тръгна покрай напоителен канал.

Силуетът на църквата се очертаваше зад група дървета в края на канала  и когато приближи, забеляза, че Църквата на ангелите или Червената църква, представлява виртуална, холографска проекция върху реалните  руини на фона на ниските възвишения и небето. Стените блестяха и светеха с всички полусенки на бялото, а тънки, червени фризове под стрехите маркираха контурите на преддверието и самата куполна църква, тип базилика. 

Итън приближи и застана непосредствено близо пред запазените основи и виртуалното преддверие. Изведнъж забеляза една млада жена, която беше седнала встрани от църквата и гледаше някак унесено и дори самотно и обезсърчено към полята и синеещите планински склонове в посока Перущица и Родопите. Итън направи няколко крачки към нея. Като че дочула стъпките, жената се обърна. Беше млада циганка.

- Отвътре е още по-интересна - неочаквано оживено рече циганката и се изправи. - Нали е от времето на първохристиянството. Въпреки че доста от стенописите са възстановени с малко или повече фантазия...

Итън я приближи и протегна ръка:

- Андрея - се представи младата циганка. - А ти си Итън. Бях снощи на срещата.

Чак сега я разгледа. Беше около трийсетгодишна, с коса, хваната на малък и елегантен кок на тила, дълбоки, малко печални  очи, гладко чело и изваяно и стройно тяло. Носеше бялата си копринена блуза небрежно пусната над бледосини дънки.

- Да влезем вътре - предложи. - Там е най-духовно.

Двамата минаха по каменните стъпала на реалните останки в предверието, изкачиха малка дървена платформа и се озоваха в центъра под купола на кръглото основно  помещение, около което бяха разположени във формата на четирилистна детелина четири полуцилиндрични ниши, изрисувани със сцени от детството на Исус, Мъченията и Чудесата, обрамчени с изображения на ангели.  Под краката им прозираше проектираната виртуална мраморна мозайка, съставена от малки плочки, които образуваха фигури на растения и животни.

- В последно време на много места може да се прочете, че в действителност сцените са малко или много натъкмени примери... - каза Итън, загледан към изписаните сцени с преобладаващи охрени багри, топли цветове жълто и червено.  - Самите Евангелия, които ги описват, съдържат доста противоречиви твърдения..

- Тук сме свидетели на първохристиянството, което е повече духовен и идеен наръчник, а не догми или сцени. Това, което е практикувано тук, е предшествало богомилството и евангелизма - рече Андрея. -  А днес  се споделя от българската реформаторска църква. Равенството между мъжа и жената, както и между хората с различен цвят на кожата...Или, както казва свети Йоан: "Това, за което става дума,  е съществувало преди мен, макар да съм негов предшественик."

- Държиш се като че си ангел - рече полу на шега Итън. - Откъде ги имаш тези неща?

- Аз съм директор на музеите в Перущица... - И добави със страст: - А вие, българите никога не сте съзнавали, че официалните православни притчи не стъпват и на малкото пръстче на врастналите се при вас  от хилядолетия завети на Залмоксис и Орфей. Завети, които са подозрително близо до първохристиянството и по-късно до богомилите. Тази църква се нарича Църква на ангелите, защото всички изобразени човешки фигури,  Богородица и Исус се рисуват с крила. А това, че Богородица и Исус са ангели, е присъщо на поверията на богомилите... Впрочем - ако се върнем на идеите ти от снощи - висша форма на аскеза при богомилите била любовта към труда и реда. Най-вече за общото..

- Да, чувал съм...

- Така или инак, техните идеи са по-близо до Божието слово, отколкото тези на царете, папите и патриарсите. Нали?

- Чела си Ботев - забеляза Итън.

- А твоята проповед е също нещо, което се приближава до тези идеи. Общинарията, общостният принцип на живот, който, както разбрах, искаш да създадеш, за да заместиш сегашния пазарен, е също като на първохристиянските общини. А при нас, тук, защото се подготвяме, идеите ти падаха като топъл дъжд върху прашна, но зажадняла почва...

- Ти също си българка, щом си родена тук - успя само да каже Итън.

- Така е, но само ако общественото съзнание стигне до съединение на двата свята - този на непроявената идея с този на осъзнато възможното й проявление, овеществяване. Повечето от вас само си въобразяват, че са се освободили от предубежденията. Но и всички си внушаваме, че сме в групи по подобия, но всъщност произвеждаме стереотипи, служещи на предубеждения...

Итън беше омагьосан. От думите й, от нежните и топли цветове, които идваха от иконите с ангелите по стените и свода, от тихата и тайнствена светлина, падаща от сводестите прозорци. Без да мисли, пристъпи, подхвана я с ръка отзад, като че ще танцуват, притегли я към себе си и я целуна. В началото тя  се стегна, но само след миг се отпусна и отговори на целувката му. Той усети втренчения в неговите очи поглед... После тя се отдръпна и прошепна.

- Само да не ме нараниш...

Излязоха пред църквата. Пак се обърнаха. И двамата. Да я погледнат още веднъж. След това тръгнаха към мястото, където бяха паркирали колите си. Зад група дървета край  канала спряха и отново погледнаха към църквата.

- Имам чувството, че скоро ще си купим софтуеъра за споделени сърца.

- Не е ли много скъпо?

- Жалко, че не можем да си изследваме-споделяме сърцата... Да споделим своите тайни копнежи... - каза Андрея.

Погледна я с отворени очи. В началото я беше заговорил заради печалния й поглед, а сега усещаше гордостта й . Като че каналът с малките, притичващи с вирнати опашлета гущери и величавата, красива, но и бутафорна заради виртуалността си църква, го удариха в сетивата, които запулсираха.

- Вие, българите, въртите само на празни обороти - неочаквано и решително каза тя..

- Обиждаш ме. Не чу ли какво ви говорих снощи?

- За изтерзаните има предварително приготвен пъкъл.... А снощи онези от Синдиката се интересували за теб.

Запита се дали  тя не започваше да си мисли, че си е поиграл с нея.

- Това са само приказки и "трай коньо"..продължи Андрея. - Има начин да замениш системата на Синдиката със  системата, която предлагаш, но трябва да се проникне в централата им и да се компрометира сървърът. Но като те гледам, не си достатъчно дързък.

- Щом го казваш - вече се обиди Итън.

Внезапно сянка премина по лицето й...

- Неприятен спомен? - попита той.

- Не, просто си представих какво трябва да се направи..- тя се извърна настрани и си помисли: "Предубежденията и страхът на белчовците са трагични." Почувства се отново самотна и се натъжи.

Той пък се питаше дали наистина тя си мисли, че я подценява - неглижира я, защото е циганка... Или го беше пренебрегнала, виждайки неговата неспособност за истинско неподчинение на статуквото. Наистина ли беше само един безличен мухльо? А тя сигурно си харесва много тялото, за да се облече така...

Проследи я с поглед, докато малката й кола не се скри зад завоя и дърветата... Седна в своята кола и в този момент почувства някакво убождане по  врата. Загуби съзнание.

***

Когато дойде на себе си, седеше вързан за стол, главата му се маеше в мъгла. Намираше се в неголяма стая за събеседване, с продълговата маса, столове и бяла дъска, изписана със схеми и формули.

- Оп-па-а! Животът надигна почти бодро глава  - поръси го като със студен дъжд гласът на възрастен мъж, седнал срещу него. Зад мъжа се бяха изправили двама здравеняци, облечени в елегантни костюми върху сини ризи.

Итън забеляза закачливо-ироничния поглед на възрастния мъж:

- Чичко Разум? - попита.

Възрастният мъж кимна невъзмутимо:

- Уж си умно момче, Итъне, но виж как загази... А те предупредих съвсем сериозно.

- Стига си се перчил като малко дете! - неочаквано и за себе си реагира Итън, наритвайки гузността си, че е страхливо нищожество.

Чичко Разум се засмя:

- Ще бъдеш бит с железни прътове и ще ти бъдат счупени краката. Ти, момче, си като косъм в супата. Кой ти е казал, че можеш да обикаляш насам-натам и да объркваш населението?

Направи жест към единия от здравеняците, който пристъпи към Итън и стовари твърд  като чук юмрук в корема му.

- Изправете го!

Наистина имаше нужда да бъде изправен. Двамата мъжаги го отвързаха и като го прихванаха над лактите, го задържаха прав.

- Върви в крак с другите, ако изобщо искаш да вървиш... - каза Чичо Разум.

След това махна с ръка към вратата на стаята. Завлякоха го натам и се озоваха в голяма зала с компютри, стриймове и сфери, пълни с блестящи клетки, вързани помежду си със светещи в различните цветове на дъгата синапси. Няколко млади мъже, повечето цигани, облечени с бели гащиризони, операраха пред виртуални монитори.

Чичко Разум се приближи до Итън и изсъска:

- Имаш ли представа къде си попаднал?Ако излезеш изобщо оттук, ще се качиш в германската си бракма, която само се мота между нашите автономни електрически илънмъски и повече няма да припариш насам до края на живота си...Искам думата ти. Ти си от баламите интелигенти. Нали за вас думата  е чест.

Итън тъкмо набираше дързост да отвърне геройски, когато двукрилата входна врата на залата  се отвори с трясък и в помещението нахълтаха трима мъже с насочени към Чичко Разум и двамата му бодигарда пистолети Браунинг Хай Пауър, последен модел. Двама от операторите на компютрите също насочиха светкавично пистолети към едрите момчета на Чичко Разум. След миг заплашените вдигнаха ръце, а зад тримата на входа се появи Андрея, която даде знак на още двама от операторите, които приближиха Чичко Разум и като го хванаха под мишниците, завлякоха го до една конзола, където единият, извил ръката му, я приближи до четец за пръстови отпечатъци.

- Готово, паролата ни беше известна - обърна се Андрея към Чичко Разум. - И в този момент с отпечатъка ти цялата сума изтече от сметките на Синдиката, а управлението на страната  премина в ръцете на организацията на този човек - и тя посочи Итън.

В настъпилата тишина под заплахата на оръжие, недоумяващ, гневен и отчаян, Чичко Разум бе изведен заедно с двете си момчета от командната зала , а Андрея се приближи до Итън, който, отпаднал, се беше облегнал на една от компютърните мозъчни сфери.

- Без теб никога нямаше да успеем да го доведем тук - му каза.

- Не беше много гот да послужа за примамка, но за един мухльо бива... - рече Итън.

- Мухльо? - го погледна изумена тя. - Кой от героите, хвърлящи по няколко хиляди евро за дребната си прищявка да имат най-новия модел секскрасавица, или с лека ръка готови да предадат и най-близкия си приятел, само за да удовлетворят хазартната си страст за печалби на всяка цена, кой, питам те, дръзна до този момент да тръгне срещу Чичко Разум? Плюс това, както казва Исак Бабел: "Вълкът вие, когато е гладен, у всеки глупец има достатъчно поводи за скръб и само мъдрецът разсича със смях завесата на битието"... Това е, което ме привлече към теб, което ме накара да ти повярвам.

Той се усмихна, а тя го прегърна и зарови ръка в косата на тила му.

- Имаш специални поздрави от Дон Павел и фирма “Чистолини”, на която е шеф. Смята, че сега ще можем да реализираме системата ти.

- Да съединим идеята като непроявен свят с възможното като проявен, нали?