понеделник, 28 септември 2009 г.

Как спасих Бат Бойко

Това се случи през 2005. Просто напомням на Бат Бойко, че само духовните хора изпитват благодарност / според Лечителя Петър Димков /

Тази пролет и началото на лятото бях забърсал една мадама, която живееше в панелка с изключително очукан вход и оплют асансьор в квартал Борово, недалеч от блока на Иво Беров и разбира се ми се налагаше да яздя често привечер стария си, но мощен Пасат нагоре по булевард България, тъкмо в пик часовете привечер, когато много от излъсканите и купени с честно спечелени пари лимузина се отправяха към полите на Витоша и Бояна.

Както винаги нямаше зелена вълна и често ми се налагаше да чакам по светофарите, което пък ме предизвикваше, като в "Тримата другари" от Ремарк, независимо че бях сам, да късам скъпите лимузини при потегляне нагоре към вече огълъбените пазви на планината.

Колко привечери съм се забавлявал така улавяйки изумените погледи на мутреските, с роли на бизнесдами, на лимузинените сплесканите курове / извинявам се за определението, но какво друго заслужават, като имам предвид кой най-вече направи пари през прехода /, чиито профили можех да зърна докато изпреварвам лимузината или джипа, я отляво я отдясно, не мога да кажа. Мога да кажа само, че когато моята мадама беше с мен това я изнервяше, защото се научи да попарва ентусиазма ми, тъй като след като завиех на Била, откъдето много често си купувах и Гъмза 2003 и преминавах покрай блока на Иво Беров аз редовно подхвърлях :
- Тук живее Иво Беров.
Докато започна да ме изпреварва като казваше също:
- Тук живее Иво Беров.

Току що се бях завърнал, след дълги години прекарани в странство и така, но не само така, свиквах отново със страната си, държах и изоставях постепенно навиците, кой ли знае защо и как посяти в срещналия се ми с онази цивилизация български манталитет.
/ МИ-то е нарочно за да пресече малко песента /

Знаех, че всяко опознаване, за да бъде както бива, трябва да бъде свързано непремно с по-голяма или по-малка болка, така че нито се учудвах нито изумявах, когато уж невзрачни коли ме пресичаха некоректно, когато разярените тузари или амбицираните им метрески ме погваха, забравили какво може да се случи и да пресече прекрасния им живот, който си бяха, така, между другото и знам, случайно, а не защото имаха качества, отвоювали.

В този коктейл от loosenes, небрежност или непосредственост, с който се характеризираше България на външен вид във всичко, като се започне от облеклото и се стигне до артикулирането в бизнеса и политиката, да задържиш по-задълго набитото вече в съзнанието ми чувство за лично достойнство, може би, тъкмо по светофарите, където майсторството ми на амбриажа си казваше думата и където тези ми две качества се проявяваха осезаемо, беше значително по-лесно тъй като както казах планината и мадамата от Борово имаха задължението да ме очароват привечережедневно.

Докато ми сервираше я задушен с много малки лукчета, чесън и вино заек, овнешки гювеч с бамя или просто плато сирена, включително и синьо, с виното, Иво Беров сигурно пишеше своите ярки репортажи за вестник „Седем” в съседния блок и печелеше съгласието, одобрението на вече спечелените, но и на ред колебаещи се привърженици на ДСБ за предстоящите избори. Сигурно съм гледал с много премрежен поглед както планината така и мадамата, защото не си бях си дал сметка, че вестника, за да стигне до сърцата на повече хора, както той така и Ани Илков трябва да притъпят остротата на перата си – в края на крайщата толкова малко бяха у нас хората, които не биха се почувствали директно заговорени, когато се критикуваше остро и по този начин отблъснати.

Мадамата още не беше ме опознала както трябва и затова запазваше онова романтично обожание, от което така се нуждаех в този труден за мен период, а и лимузините по булевард „България” все още не ме бяха запомнили. Но не за дълго. Всяко нещо на този свят променя статуса си. Както мадамата започваше да смята моето съдържание за неоспорима и придобита с качествата й даденост, така и водачите на лимузините и техните мутрески започнаха да ме запомнят и амбицират щом ме видят.

Така привечерите започнаха да стават не така прекрасни... Наистина полите на Витоша пак бяха притъмнели гълъбово-ясно, наистина пак откъм планината идваше свежия й дъх на гора и дори водопад, но вече нямаше заек, а и не можех така лесно да изпреварвам на светофарите, защото останалите започнаха да ме притискат и ограничават умишлено.

Случайно или не, докато всички ме задържаха, бях забелязал едно черно Ауди, което тъкмо в момента, когато не можех да се изтръгна от пречещите и преследвачите, се стрелваше покрай всички и виждайки му само прахта аз си оставах без радост в сърцето, а и без заек по-късно.

Но затова пък веднъж мадамата ме запита защо не я извеждам.

Така, на следващата вечер си облече кремавата блузка със сините бродерии, които й бях подарил и си избра един добър ресторант с хубави цени под булевард „Гоце Делчев”, където още при второто посещение станах близък със сервитьора Марин.

Сервитьорът Марин беше здрав и строен младеж с вакъл поглед, общителен и сериозен, който се интересуваше от политика, отговаряше вещо на въпросите ми, като намекваше, че отговорите знае от политиците, които посещавали често ресторанта и чиято радушност и общителност не даваше сърце да му поискаш сметка за надписите.

Една вечер ми обърна внимание:
-Виждаш ли го онзи млад мъж с очилата на масата край витрината? Това е Сергей Станишев. Председател на БСП. Готви се да управлява България и може би няма да е лошо, защото има руска кръв, а децата от смесените бракове са по-интелигентни.
-Кой, този ли!? – се изумих виждайки скромната осанка на младия мъж с ниска пострижка, хитри очички и очила, като отминах деликатно обобщението му. – А, коя е бледата жена с него?
-Журналистката Елена Йончева. Той е модерен човек - живее с нея без да са женени. А тя е от нашия квартал.
-Да не искаш да кажеш, че живеят тук – се позаинтересовах, защото, независимо от близостта на Витоша, нямах много високо мнение за квартала.
-Не. Тези вече не живеят на такива места – ми обясни Марин вещо, - но къщата на баща й беше от другата страна на булеварда, между 13 и 14 блок.

По късно, тъй като вечерта беше топла и тиха и се прибирахме пеша, а моята мадама знаеше кои са блоковете тринайсти и четиринайсти, аз предложих да минем оттам.

В осветеното пространство междупостройките, заобиколени от огромни елха, сребристи борове и вишни, силуетите на купчина руини, част от плоча и дори арка, скрито, но кой знае защо неромантично пазеха кой ли знае какви тайни.

Докато надничах нататък и хвърлях по едно око на няколкото проскубани песа, които се бяха появили откъм сянката на единия блок и ме наблюдаваха с неодобрение, покрай нас мина някакъв леко пийнал човек, който без да го питам рече:
- Продадоха мястото на една строителна фирма, но след това успяхме да се преборим, защото пространството между блоковете е малко.

Отмина нататък като остави дъха на ракия-менте в неподвижния въздух.

Продължихме покрай ред нови, нагъчкни между неоправени, тесни и кални улички, постройки. Бях се замислил за механизмите на новия живот в България, когато мадамата ми каза:
- Ако случайно си забравил – тук живее Иво Беров.

Не си спомням вече, колко дни преди изборите пак се бях класирал добре на светофара при пресечката на булевард „България” и „Гоце Делчев”, когато забелязах, че до мен е същото онова Ауди, което си беше позволило лукса да ме къса. На мига осъзнах, че това е златния ми шанс и при включването на зеленото наблегнах на газта и бясното превключване на скоростите. Наистина, още на десетия метър го бях изпреварил. Без да се страхуваме, че при тези скорости можем да се забием в планината, изпречила се в края на булеварда, ние се устремихме нагоре почти рамо до рамо. Само за миг мернах срелката на километража ми, която чупеше вече 200.

В този момент забелязах как една стара шкода и един ТИР, които бяха спрели непозволено под кестените неочаквано потеглят съвсем близо пред нас, като ни запречваха пътя. Всичко стана за миг. Като преценявах цялата ситуация, извих рязко надясно, с което накарах Аудито да се опита да спира в най-лявото платно, точна зад Шкодата, като в същото време завъртях колата, като включих на заден, за да ускоря спирането. От цялата въртележка само за миг изпуснах ситуацията от погледа си. Чух шум от удар, а после, в момента, в който изскачах вече от спрелия Пасат с димящите му гуми, забеляза, че Аудито се беше врязало, като че не фатално в Шкодата, а ТИР-а запрашваше нататък.

Зад нас колите започваха да спират и да задръстват булеварда. Изтичах до Аудито и отворих вратата откъм шофьора. Каква беше изненадата ми, когато пред мен лъсна ниско подрязаната четина на Бат Бойко, който, като че си беше чукнал главата – еърбека сигурно нарочно е бил изключен преди това – в стъклото и като че не беше на себе си, но иначе невредим. Наведох се, бих му два шамара и му извих носа на 180 градуса, за да го заболи. В този момент той като че ме позна, защото промълви, все още не на себе си:
-Майката на Елена Йончева е също рускиня.
-Не, думай. Ама вие съвсем сте станали ксенофоби. Аз се интересувах от този факт само като графоман - рекох.
-Ти май ме спаси – рече той с усилие. – Имам информация кой е истинския собственик на БТК.
-Не се безпокой, Бат Бойко – рекох, за да го успокоя – Скоро всички ще го знаят. Така е у нас - ще ти се размине.

В този момент чух в далечината сирените или на полицията или на Бърза помощ и се затичах към Пасата.

- Бъди здрав – чух зад себе си благословията му.
„И ти” - си помислих и се похвалих, че хумора не ме беше напуснал.

Изфорсирах Пасата, обърнах го и отпраших към "Била". Завих на червено и се вшмугнах по разбитите улици в Борово. Тъкмо завивах край блока на Иво Беров, когато го видях заедно с моята мадама. Вървяха увлечени в разговор. Тя си беше облякла блузката, която й бях подарил, което ме нервира начаса, а той сигурно й вземаше мярка за следващото си стихотворение за „Бетонната фея”.