СТР. 342
Даули-Абаз
първоначално бил улугбек [губернатор] на Сувар, но съвършено разглезил своите казанчии [знатни феодали] и през
1183 година довел на Челбир общо 500 казанчии вместо 2 хиляди. За това бил лишен
от длъжността улугбек, но се осмелил гласно да изкаже недоволство от решението
на царя, заради което бил изпратен в окръг Шушма [на река Шошма]. Там той основал голям аул и го нарекъл в чест на
Балтаджи [днес – Балтаси]. В края на 1186 година, нежелайки да умре в забвение, Абаз създал отряд от
300 души и помолил царя да го зачисли към войската на Татра. Доволен от
усърдието на Абаз, Челбир му простил, върнал му неговия аул Абаз [днес – Апастово] и зачислил
отряда му към войската на Татра. На войната срещу урумците [ромеите] в Кара-Бурджан [Дунавска България] Даули Абаз проявил чудеса от храброст и по предложение на Туръ-Азан [царя на Дунавска Българя Асен I, 1187-1196] преминал на слуба при
Бурджан-Азанлиите [династията на Асеневците]. Като научил, че Даули по-рано е бил пратеник на
Ак-Булгар в Абаз [Абхазия, Грузия], заради което и получил прозвището Абаз, Туръ-Азан го
изпраща на мирни преговори с урумците и Абаз сключва дългоочаквания мир с Урум [“Византия”]… Синът на Даули Абаз, тръгнал с
баща си в тази война на седемгодишна възраст, бил Шушма [“Шишман”]. Той израснал в Кара-Бурджан [Дунавска България] и там започнали да го смятат за свой. [Следва текст, написан от Юсуф ал-Булгари:] Той имал двама известни сина – Бурма и Микаил [Михаил Шишман, 1323-1330], който станал кара-бурджански
цар. Бурма приел худаярството [богомилството], а Микаил – кряшенството [православието] и потомците им изповядвали
техните религии…
Син на
Бурма бил Тулджа, служил като бек на окръг Табърджа [Добруджа], негов син бил Халджа, когото
лишили от владенията на баща му, но през 1382 година се присъединил към
узийците [турците] и станал кушбег [комендант] на Ширдаг [София]. Неговият роднина, царят на Кара-Бурджан
Джан [Иван] Шушма [Шишман] през 1375 година станал кара-андаш [автономен владетел] при узийския султан, но през
1388 година му изменил и сключил таен съюз с балагачкия бек [сръбския крал]. Узийският
султан му простил благодарение на застъпничеството на Халджа и на неговия син
Маджи. Но през 1393 година, както пише Васъл Куш, който е чел в Истанбул [Станбул] узийски [турски] летописи, Джан Шушма отново изменил на узийския султан. Султан Баязед бил много
изненадан от това и поискал от Маджи, първия сардарбек [воевода] на Кара-Бурджан от 1388 година,
да помогне да бъде усмирен Джан. Маджи [1388-1411] с 30 хиляди кара-бурджани
обсадил Торна-Уба [Търново], но скоро научил, че Джан е избягал в град Наджибул [Никопол]. Тогава Маджи, като оставил в
Торна-Уба сина си Раджи, стигнал при Наджибул и попитал Джан: “Аз и баща ми се
застъпихме за теб, а ти ни опозори и разгроми 5 аула на худаярците, в които
съгласно договора имаше по отряд узийци. Защо постъпи така непочтено?” В
отговор Джан започнал със сълзи на очи да моли Маджи за милост и обяснил: “
Нападението на худаярците от Ширдагския окръг го извърших под натиска на
карт-папаза [патриарха], който мрази худаярците, и поддъращите го сто буляри [боляри], бях в ръцете им и нямаше къде
да се дяна. Не знаех, че в худаярските аули има узийци [турци], ако знаех, за нищо на света
нямаше да ги нападна!” Маджи отново съжалил роднината си и се застъпил за него.
Султан Баязед, който заради доброто си отношение към българите получил
почетното име Булгардус [“Приятел на българите”], отговорил на Маджи: “Заради теб и спокойствието на
народа на Кара-Бурджан за последен път помилвам Джан и дори го оставям за цар,
но сега ще му дам Наджибул [Никопол], а на теб – Торна-Уба, и ти позволявам да стоиш начело.” Оттогава до 1585
година Кара-Бурджан е бил управляван от сардарбекове [воеводи] от потомците на Халджа Шушма.
Маджи
бил сардарбек на Кара-Бурджан 23 години [1388-1411]. Като се върнал от Наджибул,
превзел без бой Торна-Уба: вратите на града му ги отворили кара-папази [монаси] – тайни худаярци. Булярите,
които били виновни за размириците, се скрили в една църква. Когато те започнали
от нея да стрелят по хората, те в яростта си я запалили… Баязед поискал от
Маджи само няколко военни пътища за преминаване на узийските [турските] войски и няколко крепости и
пристанища за снабдяването на узийските войски… За реда в тях следял узийският
посланик, който винаги стоял по-ниско от сардарбековете. Даниг [данък] се наричали храните и фуражът,
които сардарбековете доброволно започнали да дават на узийските гарнизони от
затворените [т.е. заетите от турците] крепости, виждайки в тях необходимите съюзници… Маджи
сам помолил Баязед да взема неговата войска в узийските походи, но Баязед и
останалите узийски султани не приели това. Баязед обяснил, че “узийците
разполагат с достатъчно пройдохи, търсещи плячка, а такива силни,
дисциплинирани и издържливи войски като българските са малко”, заради което
“по-добре българската войска да бъде използвана при защитата на Кара-Бурджан от
каратунците [кръстоносците,
западноевропейските войски]”… Баязед нарочно оженил сина на
Маджи – Раджи, за дъщеря си Саида, за да станат сардарбековете роднини на
султаните и да бъдат уважавани от всички узийци. Всички следващи сардарбекове
били потомци на Раджи и Саида… Всеки сардарбек имал три имена – худаярско,
ислямско и кряшенско [православно]…
Худаярците
с презрение говорели за кряшенските [православни] владетели на Кара-Бурджан:
“Бог им е дал вяра, но те не можаха да станат истински вярващи, Бог им е дал
власт, но те не можаха да управляват както трябва…” И са били прави.
Например Джан Шушма, на когото два пъти било простено заради измама – а това е
единственият случай в историята на българите – изменил и трети път, през 1395
година той се затворил в Наджибул и отказал да тръгне на поход срещу улагците [власите] със самия султан. А тук трябва
да кажем, че узийските султани, които щадели сардарбековите войски, не щадели
войската на кряшенските [православните] бекове [князе]…
Заради
това, че Джан не дал, както се очаквало, войската си на Баязед, узийците били
разбити от улагците и на връщане разгромили Наджибул. Раненият Джан попаднал в
плен, но Баязед от уважение към рода на Маджи не позволил да бъде наказан със
смърт. Джан бил заточен в Балдиу [Пловдив], където той и починал…
Офицери
в узийските полкове, разквартирувани в затворените градове, били най-вече
ак-булгари [волжки българи] – от онези 500 хиляди ак-булгари, които се преселили по
покана на Баязед в Узийския [Турския] султанат по време на жестоките войни на Аксак-Тимер [Тамерлан]. Ето защо нямало никакви
безобразия. Всички узийски съдии в затворените градове също били ак-булгари,
които гледали на кара-бурджаните [на дунавските българи] като на свои… Раджи бил срадарбек след баща си Маджи 21
години [1411-1432]. Синът на Раджи и Саида, наречен Байджи – а българите така произнасят
името на Баязед – бил сардарбек 28 години [1432-1460]. Синът на Байджи – Хаджи, бил
сардарбек 33 години [1460-1493], синът на Наджи – Сарджи, женен за Банат –
дъщерята на владетеля на Казан-Булгар [Казанска Булгария] Бураш, бил сардарбек 27 години [1493-1520], синът на Сарджи и Банат – Бураш
Булджи, бил сардарбек 55 години [1520-1575], синът на Бураш – Тарас Бабай, бил сардарбек 10 години [1575-1585]…
ДО ТУК
СЪМ ГО КОРИГИРАЛ – 10 МАРТ 2016 Г. ПРАЩАМ ПО-ГОРНАТА ЧАСТ НА НЕВЕН.
През
тези години Кара-Бурдан бил едва ли не най-благоденстващата държава в света, в
която хората не знаели какво е това злоупотреба, насилие, престъпност. Но в
злощастната 1585 година загубилият разсъдака си султан Мурад [Мурад
III, 1574-1595] одобрил незаконното решение на кара-бурджанските
бии-метежници за разделянето на Кара-Бурджан на четири окръга. В замяна на това
метежниците се съгласили да предат контрола над Ширдагския [Софийския] и Билбанския [Плевенския] окръзи на узийците [турците]. Така внезапно държавата и
щастието на кара-бурджаните изчезнали по вина на 300 бии, ненавиждащи
худаярските сардарбекове… Още преди това, през 1550 година, ак-булгарските
гарнизони били изведени от затворените градове и на тяхно място дошли яничари,
които ненавиждали кара-бурданите. Заедно с ак-булгарските войски от
Кара-Бурджан си тръгнали и узийския посланик за ак-булгарите Гали Муслим. На
прощалния пир, устроен за ак-булгарските офицери, Бабай попитал Гали Муслим:
“Какво стана?” Онзи отвърнал: “Султанът се бои от яничарите, затова половината
от тях докара в Кара-Бурджан, а на тяхно място в Капдаг [Мала Азия] и Истанбул [Станбул] поставя нас, ак-булгарите, като
своя опора. И все пак - не унивай –
всичко е в Божиите ръце!” Но Тарас Бабай с горест наблюдавал как цветущата страна затъва в
бездната на продажността и престъпленията и запустява… Наистина в своя окръг
Барад [Враца] Тарас Бабай не допускал никакво ЛИХОИМСТВО
и безобразия…
През
1555 година банда яничари на Мустафа се промъкнала през турската граница към
Кара-Бурджанската държава. Според договора с Узийския султанат
българо-узийската граница била охранявана от узийци, а кара-бурджанската войска
от 40 хиляди души охранявала северната граница на Кара-Бурджан по Иджар или
Сула [Дунав]. През 1444 година тъкмо тази кара-бурджанска армия, оглавявана от
сардарбек Байджи, примамила каратунците на маджарския улубий Улуш [на унгарския крал] в капана при Барън [Варна] и я накарала да побегне още преди похода на съюзната узийска [турска] армия… Така че за нахлуването на
бандитите през 1555 година били виновни узийците [турците]… Бандите се промъкнали до
съседния на Ширдаг [София] Самуку [Самоков], където по онова време привършвал търговските си дела най-големият син на
Бабай – Астабан. С него била дъщерята на Бабай – съвсем младата Умай.
Страхувайки се за нейния живот, Астабан се укрил с нея в Ширдаг. Изкушил се от
многото му пари, синът на яничерския комендант на Ширдаг Муса със синовете на
още няколко десетки яничари убил Астабан, а Умай продал на дахудски [еврейски] търговец от Билбан. Дахудът, без
да се бави, продал Умай като робиня на маджарския бек [унгарския княз] Куяр, брат на идел-маджарския [трансилванския] воевода
Джухман [Зигмунд] Батър [Батори]. Когато Джухман научил това, той поискал Куяр да върне Умай на баща й. Но
Куяр вече бил поругал честта на Умай и я продал на укра-черкеския [украинско казашкия] багун [старшина] Чаплъ. А комендантът на Ширдаг, прикривайки сина си убиец, наредил да
изхвърлят трупа на Астабан по-далеч от града и обвинил в убийството на сина и
на още няколко души на Бабай разбойниците на Мустафа. Един от разбойниците на
Мустафа, заловен от сардарбека, дал показания, че те не са нападали неговите
деца, но други доказателства за нечестието на коменданта Бабай не открил…
През
1560 година укра-чиркеският багун [старшина] Салтък [дядо на Богдан Хмелницки]
Изпратил
на Бабай писмо, в което му съобщил следното… Умай,като не издържала
издевателствата на Чаплъ, избягала от него в дома на Салтък и го помолила да я
спаси от гибел. Салтък се влюбил в нея от пръв поглед и решил да умре за нея.
Той въоръжил хората си и когато Чаплъ нахлул в неговите владения със своите
хора, му дал жесток отпор и едва не убил Чаплъ. За щастие тукашният байлакски [полски] съдия бил приятел на Салтък и
уговорил него и Умай в името на тяхното спасение и щастие да приемат рамилската
[католическата] вяра. Когато Салтък и Умай приели рамилски имена –
Салтък – Питряй [Петър], а Умай – Марям [Мария] – съдията, по молба на Салтък, посредством зависимия от него куряз [ксьондз] измолил от Куряз-Бабай [Римския папа] разрешение
Умай да бъде освободена и Салтък да се ожени за нея. В своя указ Куряз-Бабай
написал: “Недопустимо е рамилка [тук - католичка] да се намира в робство у кряшена [православния] Чаплъ, още
повече такава благородна дама като дъщерята на императора на Кара-Бурджан [Дунавска България] Тарас Бабай…” Чрез писмото и с думите на своя пратеник Салтък с думите на
Умай разказал за нейните пленничества. Тя не видяла лицата на нападателите,
понеже били с маски, но посочила, че нападението е било извършено в Ширдаг и
значи виновен за него е бил комендантът. Тарас Бабай се оплакал от коменданта
на узийския султан, а онзи изселил лъжеца със семейството му в Капдаг [Мала Азия] и заставил кошбега [коменданта] да да изплати на Бабай голяма
глоба за необезпечената сигурност на децата на Тарас. Освен това султанът
разрешил на Бабай да проведе собствено разследване на това престъпление в
подчинените на узийците градове Ширдаг и Билбан [София и Плевен], но тамошните узийци и джахуди
не предали участниците в престъплението и разследването не стигнало до никъде.
Едва през 1590 година един узиец [турчин], обиден на яничарите, разказал в свое писмо до Бабай цялата истина за
станалото. Но тогава вече Бабай бил само
илекбаши [окръжен управител] на Барадж [Враца] и жалбата му жабунясала в руслото на съдебната река… Обиденият Бабай решил
естоко да отмъсти и на Муса, който тогава получил длъжността кошбег на Ширдаг,
и на Куяр, и на всички онези, които им помагали и укривали престъпниците. Тарас
отстъпил поста си илекбаши на своя по-малък син Хурса изапочнал да търси и да
подготвя за война единомишленици. През 1595 година, когато успял да събере 5
хиляди души, той нападнал с тях окръга на Нуш [Ниш], след което превзел Ширдаг и
убил Муса и всичките му помощници. Докато узийците събирали войска, Тарас Бабай
съвсем спокойно преминал на левия бряг на Иджар при своя приятел и съюзник
Микаил Джамалдар, улагски сардарбек [Михаил Храбри, влашки воевода]. На следващата година Бабай нападнал Билбан [Плевен] и Саман-Тура [Шумен], превзел ги и ги опустошил.
Всички заловени в тях узийци и джахуди той ги продал в робство, като им казал:
“Нека сега те самите да изпитат всичко онова, което поради тяхна вина е
изпитала Умай!”…
След
това Тарас Бабай решил да подчини на Микаил Идел-Маджар [Трансилвания] и нападнал
този бейлик. В първото сражение кара-бурджаните разбили маджарите [унгарците] и убили техния предводител
злобния Куяр. Когато богатата плячка била разделена меду всички воини,
ага-папазът [черковният глава] на худаярците Хурса предложил на Тарас да се върнат в
Улаг [Влахия].”Бог – казал ага-папазът при
това – не дава повече от една голяма радост за един ден, затова нека да не
предизвикваме съдбата и да се върнем в бейлика на Буг [басейна на река Серет], който ни подари Микаил!” Но
Бабай не се вслушал в съвета на Хурса, мислейки, че пълната победа е вече в
ръцете им и възразил на на стария си приятел с думите: “Ние разбихме главната
маджарска войска и няма какво да ни попречи да отнемем на бек Турджа неговия
град Турджа [Турда], който е почти беззащитен, тогава целия Идел-Маджар [Трансилвания] ще
подчиним на Микаил!”… Но на помощ на Турда – брат на Куяр и Джухман [Сигизмунд] Батър, успял да пристигне Чаплъ
с част от байлакските [полските] укра-чиркеси [украински казаци], и отрядът на
Бабай при Турджа попаднал в маджаро-чиркеската засада и бил разбит. Бабай и
Хурса, които прикривали оттеглянето на оцелелите кара-бурдани [дунавски българи], попаднали
в плен. Научавайки за това сардарбекът [воеводата] на Идел-Маджар Джухман [Сигизмунд], срочно пристигнал в Турджан и
казал на Бабай: “Ти си знаменит владетел и аз не желая твоята твоето смъртно
наказание, което искат моите маджарски буляри и бекове [боляри и князе]. Ако ти и твоят ага-папаз
приемете рамилството [католичеството], ще мога да ви изтръгна из ръцете на булярите и бековете
и да ви спася!” Но Бабай отговорил на Джухман: “Не мога да се откажа от нашата
вяра, понеже тя е правилна! Когато ругаят старата наша вяра на българите –
худаярството [богомилството], аз винаги си мисля: а нима тя е лоша? Нали някои ругаят
и нашия български народ, а аз виждам, че той е най-срамежливият [най-съвестният],
най-честният и най-справедливият на света. А нашата вяра в това, че Бог малко
успява да се намеси и много неща на Земята се вършат от добрите и зли алпове [духове] нима е неправилна? Нали и
кряшените [православните] и рамилците [тук -
католиците] от десет поклона девет сторват
не на Бога, а на алповете – Марям [Мария], Гайса [Исус Христос], на Иджим [Димитър] и други. Излиза, че главното и в тези ваши вери, и в худаярството е
изпълнението на Божиите заповеди и в почитането на онези алпове, които си
избрал да бъдат твои покровители. А значи нашата вяра е истинска!” “А на кой
алп ти се покланяш?” – попитал Бабай Джухман. “Аз през целия си живот съм се
покланял на алп Хурса!” – отвърнал Бабай. “Защо Хурса не ти помогна в този
поход?” – с насмешка попитал Тарас куразът [католическият свещеник], който съпровождал Джухман.
“Хурса отказа да ми помогне, защото аз сам в гордостта си пресякох неговия път
и тръгнах не от изток на запад, както подобава, а от юг на север!"…
Отказът на Бабай да приеме рамилството [католичеството] го правел плячка на Турджа –
понеже според закона на Идел-Маджар [Трансилвания] сардарбекът [воеводата] моел със силата на своята власт да спаси от смъртно наказание
само рамилци… Зарадваният от отказа Турджа заповядал Тарас Бабай и Хурса да
бъдат изгорени живи, което и било извършено от тържествуващите врагове… След
това кара-бурджаните дълго говорели, че в лицето на Бабай е изгоряла и
последната им надежда за скорошно освобождение от узийската власт, установена
през 1585 година… Разказват, че преди смъртта си Бабай пожелал гибелта на
Чаплъ. Този Чаплъ при завръщането си от Идел-Маджар в Кара-Саклан [Украйна] попаднал в засадата на Салтък и
загинал… Син на Салтък и Умай, дъщерята на Бабай, бил Микаил, бащата на емир
Бакдан Камъл [Богдан Хмелницки]…
Като
узнал за изгарянето на Бабай, неговият син Будай казал: “Щом християни изгориха
моя баща-християнин, нали худаярците се кръстят, аз не желая да имам нищо общо с
християните!” И приел исляма и името Наби за радост на узийския [турския] султан. През 1618 година
узийският султан направил Наби сардарбек на Кара-Бурджан [Дунавска България] и до 1622 година Наби носел това звание. Ала истинската власт в страната
вече били сграбчили в ръцете си илекбашиите [управителите на окръзи], а на Наби народът гледал като
на узийски [турски] наместник, който се издържа с подкупи от илекбашиите, събира опълчения и
не се меси в нищо друго. Така че сардарбек Наби бил само на думи. Бабай бил
последният истински сардарбек на Кара-Бурджан… За това разказал на принц Джагфар [на бъдещия владетел на Българското Задволжко или Самарско царство,
1649-1684] в стана на Бакдан синът на Наби
и внук на Бабай Хурса, а аз го научих [пише Юсуф
ал-Булгари] от “Записките… “ на Бахши Иман [велик волжко-български историк и поет от XVII в.]…
