петък, 16 юли 2010 г.

Може ли науката да обясни всичко? Матрица на мисленето

Преди време бях пуснал няколко наброски относно Менделеевата таблица на обществото:

http://boababbg.blogspot.com/2010/02/blog-post_02.html

http://boababbg.blogspot.com/2010/02/2.html

http://boababbg.blogspot.com/2010/03/3.html

А днес ми попадне нещо - матрица на мисленето, може би встрани от тази тема, но все пак подхранваща я:

http://www.webcafe.bg/id_18587656_Moje_li_naukata_da_obyasni_vsichko?
Може ли науката да обясни всичко?

Съществува и много слабата вероятност да успеем да обясним и самата неизразимост. Възможност за това ни дават опитите на Аарън Слоумън и Рон Крайсли, които създават матрица на мисленето при природни и изкуствени системи за обработка на информацията. Виртуалната им машина включва и процеси, които класифицират собствените й вътрешни състояния. Те описват не само прости усещания (като например „виждам червено"), но и вътрешни състояния и концепции, които не могат да бъдат адекватно сравнени между една виртуална машина и друга такава.

Тази и други теории за обработка на информацията подсказват една нова възможност - че възприятията на съзнанието могат да си останат неизразими дори когато науката докрай разбере „как" и „защо". В такъв случай аз ще се окажа права с моята интуиция, че науката не може да опише всичко, но може да обясни даже и това което не може да опише.

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Идеи и отглеждането им

Лично на мен като пострадал и страдащ от тази бездна, до известна степен, поне на теория, ми е ясно как евентуално могат да се прехвърлят понтони...За тези пък, които още не са се сетили, сигурно предвид другите проблеми, че съществува тази бездна ето и една "сламка". Обърнете внимание на Долината на смъртта .



http://webcafe.bg/id_1557482248_Kak_US_universiteti_otglejdat_biznes_ot_lukovitsa
Как US университети отглеждат бизнес от луковица

петък, 9 юли 2010 г.

Инспирирано в Земен

ГРАДЪТ Е БЛИЗО И ДАЛЕЧ
1982

По-рано Стефан Киров смяташе, че обича да обмисля, че се стреми да разбира хората и постъпките им, но когато видя, че приятелката на сина му остава в къщата им, се получи съвсем друго. Като че новият живот го беше засилил повече отколкото трябва и сега със зъби и нокти трябваше да се вкопчва и връща назад.

    Влакът изпълзя извън града, набра скорост и край прозореца се ширна есенното поле.

Не беше обиден, а струваше му се - непоправимо огорчен. Сякаш синът му беше играл досега някаква не дотам чиста роля...Мислеше много, посрещна и изпрати много нощи, но не намери сила в себе си да вземе някакво решение. Питаше се къде му е мястото в този свят и си припомняше последните години, откакто младият беше узрял и с целият си дух разсъждения го беше накарал да научи още нещо. Така можеше да се мисли за съвременен човек. Но за какво беше нужно? Малко повече свобода в мислите. Малко повече нерви. В службата - една по фина чувствителност. Сякаш имаше значение какво си въобразява какво мисли и чувства всеки от колегите му.

    Влакът се носеше. Полето се вдигаше и падаше и земята, като че дишаше заморена. Човекът срещу него се готвеше да го заприказва, но Стефан Киров се загледа в багажника над главата си. В този миг му се струваше, че него са пратили в тази трудна командировка, защото нямат доверие на младите...

    В единадесет преди обяд стъпи в заспалото градче. Влакът отпътува, а той мина през полутъмна чакалня и излезе на площадчето пред гарата. Наоколо нямаше жива душа. Постоя, за да свикне със слънцето, положи старата си чанта на близка пейка, седна и запали цигара.

    Света на младите му се виждаше дребен, неважен, съвсем различен от неговия, какъвто го
помнеше от времето през младостта си, когато дойде в града. Спомни си националните младежки бригади и песните около лагерния огън. Дори беше смешно, че си спомня точно това, но в момента, опитвайки се да съпоставя, сякаш само то имаше смисъл.

Площада завършваше при ред стари къщи с чак гнили стрехи и очукана мазилка. На едно място пишеше “ железария“ , а отдолу магазина изглеждаше затворен от десетилетия. След това теренът се надигаше и там, сред повече растителност, бяха новите огради с табелки “Образцов дом“ край вратите. Още по-нагоре по склона стари къщи, варосани кой знае кога, се гушеха самотни вред обагрени дървета и висока, суха трева.

    Стефан Киров седя дълго на пейката, а душата му се пълнеше с нещо отдавна забравено и жално. Сякаш омачкан от новия, от градския, бързия живот не беше оставал сам със себе си. Сега не го тревожеше нищо. Нещата си бяха отишли по местата и той постепенно се отпусна - както отдавна, много отдавна - не се занимаваше повече нито с другите хора, нито със собствените си мисли... А света беше просто, познато, бавно устроен.

    Почака. Спокойствието, за радост, не се стопи, а напротив, стана по-осезаемо, едва ли не се сля с така мил шум. Като че мелодия. Той дочуваше звуци от жужащи някъде пчели, от шумящо сено, от сенчести и горещи дворове.

    По-късно стана, взе чантата си и тръгна бавно през площада. Предприятието се намираше недалеч, вляво, покрай железопътната линия. Стефан Киров отиде направо в плановия отдел, видя се с хората, поговори с тях, прегледа необходимите документи. На обяд един от колегите му го заведе в малко ресторантче. Докато се хранеха Стефан Киров се разприказва свободно за работата си и не съзнаваше, че в мига не се интересува от нищо друго. Беше обзет от така силна вяра в себе си, че се чувстваше несравнимо добър и обичаше всичко и всички.

    Работата се оказа дори проста и към пет, след като я приключи успешно, той се сбогува и тръгна обратно към гарата. По пътя мина под надвесила плод на тротоара лозница, откъсна си няколко кехлибарени зърна - друг път не би и помислил, и ги схруска с наслада. Когато стигна площада слънцето огряваше само склоновете наоколо, но в ниското още се долавяха отблясъците  му и въздухът беше златен и зрял. Пред гарата имаше сергии на селяни и сега, след края на работния ден, хора от градчето се бяха събрали на приказка или на пазар. Стефан Киров купи бурканче мед, прибра го в чантата, прекоси площада и мина през притихната и чиста чакалня. Взе си билет. Плочките на перона, изметени сякаш току що, изпускаха приятна топлина. Той тръгна напред-назад, искаше му се да върви и да не спира, но когато подмина гаровата постройка изведнъж забави крачка. Под голям, див кестен имаше пейка, на която седеше някакъв човек. Без сам да знае защо, Стефан Киров се приближи и попита:

- Свободно ли е?   
- Да, - отвърна мъжът. - Свободно е.    
Седна в другия край на пейката и погледна непознатия. Имаше гъста, вече прошарена, остра коса и грубо, изпечено лице с много бръчки. Беше облечен просто и чисто.  
- Ще посрещате някого? - попита Стефан Киров без конкретно любопитство, само за да подхване разговор.
- Да - вдигна глава мъжът. - Чакам. От моята посока влакът минава само веднъж. Този, вашият влак е и моят.   

Стефан Киров изпита чувството, че познава този човек страшно отдавна. Загледа се отново в него, като че искаше да открие с очи тайната на тази така очевидна близост.   
- А вие, какво? - попита мъжът. - Ще заминавате ли?   
- Да - отвърна Стефан Киров. - Свърших си работата и ще заминавам, - и продължи някак неусетно: - Но ми харесва тук. Много ми харесва.   
- Мъжът се усмихна едва-едва.   
- Какво може да ви харесва? Глухо място.   
- А защо? Точно това е хубавото.

Обзе го някакъв нов пристъп на спокойствие. Може би заради човека, може би защото падаше така прекрасна, миришеща на зряло, спокойна привечер и защото хълмовете над градчето бяха огряни от последните слънчеви лъчи, а високото небе светлееше безкрайно и прозрачно.   
- Да, хубаво е тук - пак каза той. - Като се пенсионирам може да си намеря някое такова местенце... Да живея...

В сравнение с това, което изпитваше в този миг, живота в града, мислите за простъпката на сина му, мислите за службата, изглеждаха така жалки и Стефан Киров знаеше, че не иска, не иска да изгуби това блаженство.
- Сега има много такива места - прекъсна мислите му мъжът.
- А насам, има ли?   
- Има. Ей, отзад , на бърдото, колкото щеш празни къщи.
- Много ми харесва тук - отново каза Стефан Киров.   
- И аз затова седя още, - рече мъжът и извади пакет “Арда“. Ама умира животът тук. Няма напрежение, няма...
- А... Защо? Тук животът е естествен. Така трябва да живеем всички.

Човекът замълча. Най-неочаквано Стефан Киров почувства, че е прехвърлил някаква неназовима граница. Сякаш прекалено много се беше облегнал на прекрасния миг, на спокойствието, на добротата, която излъчваше човекът до него и усети, че кротката, бавна, следобедна омая се губи нанякъде. Затова попита:
- Вие какво работите?
- Земеделец съм - рече мъжът и Стефан Киров, само от звука на гласа като че ли възвърна увереността си. - Хората сега не го мятат за някакъв успех в живота, но аз съм доволен. Вдигнах къща, кола купих... Лошото е другаде. В душата. Сам живея тука.
Човекът посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади огънат, карират лист хартия и го подаде на Стефан Киров, който го пое, разгъна и прочете:
"Тате, градът не бил за нас. Чакай ме в най-скоро време. Симо“      

Датата беше от около месец назад... Върна листа и погледна събеседника си. За пръв път си срещаха очите за по-дълго и Стефан Киров, чак по-късно щеше да го осъзнае, видя тъга подобна на неговата и знаеше, че и мъжа е видял същото... И това кратко и така неясно разбирателство му се стори подобно на целия изминал след обяд, стоящ на фона на хилядите дни преминали в града.

- Преди двадесет години - аз съм вдовец - можех да се оженя повторно, но не го направих, - рече мъжът и замълча за миг. - Не исках да го гледа друга.
Човекът повдигна бавно очи и се загледа през железопътните коловози, където няколко изпочупени товарни вагона стояха тъжно и сякаш обрасли отвсякъде с бурен.
- Със сина се разбирахме много добре. Това къща, работа - много помагаше. Неразделни бяхме и затова като отиде войник ми беше много трудно. Но... Но като рече човек - оправя се... Върна се след две години и сякаш не е той. Мълча, сумтя неделя-две и аз му рекох, не той:“Какво има сине?“ Вика ми: „Ще отида да живея в града, тате.“

Мъжът дръпна за последен път от цигарата, стана, отиде встрани до желязно, грозно кошче и хвърли угарката. Върна се и седна отново:
- Аз не му се сърдя - така е трябвало, но той някак се чувства...
- Гузен... - кой знае как у Стефан Киров дойде тази дума и след като я изрече му стана неловко, но човекът не обърна внимание и продължи:
- Не се обажда. Тук има къща, кола - там живее в бекярски фургон. Казаха ми момчетата оттук... Преди половин година получавам писмо, и то такова - два три реда, той така пише. Казва: „Ще се женя“. Хубаво, си викам , но повече нищо... После дойдоха тези два реда, - и човекът посочи към вътрешния джоб на сакото си.- Сега го чакам. Всяка вечер. И си мисля:“Какво ли става там?"

- Ще се върне - каза неочаквано Стефан Киров с очи приковани в някаква несъществуваща точка.   
- Не, няма да се върне - каза мъжът. - Няма да се върне той, но поне да си идва от време-навреме. Ще вземе колата. Пресни яйчица, продукти да му давам.   

Отдалеч се чу свирка. Стефан Киров се изправи, беше се отпуснал, неочаквано и без да разбира защо. Взе чантата си  и изчака влака да нахлуе на гарата. Извърна се и подаде десница.   
- Ще се върне - каза по-скоро повтаряйки казаното пред малко.   
- Със здраве - рече мъжът, стана и се ръкува.- Със здраве.   

В гласа му прозвуча нещо познато, но неясно. После, докато пресичаше първите два коловоза, Стефан Киров разбра, че това неясно нещо е примиреността. Напомняше му за самотни мигове. За безкрайно тъжни вечери. Отвори вратата на един вагон и се качи. Обърна се... Мъжът седеше все там, на празната пейка, заедно с кестена и червеникаво-златните му клони и чакаше. Всичко това изглеждаше прозрачно, чисто, ясно - така се запечата в съзнанието на Стефан Киров и когато влакът потегли и той го загуби от погледа си, душата му се сви, и той отново се почувства привично зле, както сутринта, преди да стъпи в градчето. Тръгна по коридора. От една отворена врата на купе се чу как непознат глас каза някому:   

- Твой човек е, няма как, ще го търпиш.   
Стефан Киров спря. Изглеждаше външно спокоен, но после отвори най-близкия прозорец, бръкна спорно в чантата си, извади бурканчето с меда и със сила го запрати навън. Стъклото се удари в бетонен стълб край железопътната линия и за миг се видя как меда потече тежък и блестящ. После се надвеси от прозореца и докато вятъра рошеше косата му, дълго гледа към малкото градче, което все повече се губеше далеч, в сянката на златната и пурпурна, есенна привечер.

                    ***   
1995
След написването на горния текст (според един приятел по-доброто име за „Слаби разкази“ е „Слаби текстове“) имах щастието да го представя на един от тогавашните ни изтъкнати литератори. Те, разбира се и сигурно с право, винаги ме правеха на две стотинка. Покрай многото забележки по полето и редовете, под мястото, където Стефан Киров хвърля бурканчето с мед, беше написал - „Защо?“. Тогава, в началото на 80-те и аз самия не можах да се сетя. Чак десет години по-късно това вече не е загадка за никого.

Виенския институт: България няма план за излизане от кризата

Виенския институт: България няма план за излизане от кризата
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/07/08/930147_vienskiia_institut_bulgariia_niama_plan_za_izlizane_ot/

Аз лично мисля, че и Винеският институт и всички соц. анализатори, а и от Синята имат един много технократски подход към ситуацията в България. На България сега на първо място е нужно малко ред, ще рече затягане на обществената инфраструктура - включваща на голяма широчина и на малка дълбочина всички сфери на живота. Което ще е изключително съществено за ефективността на хората, както в личен, така и в обществен план...Как така, Бойко, който като казват, не бил толкова образован, го разбира това по-добре от тези учени не знам..Или по-добре знам - сложните задачи не се решават с тесни специализации..А за широките специализации няма училище - има ум,око и ухо.

сряда, 7 юли 2010 г.

Химн на МВР - продължение

В случая въпросът е възможно ли е да има изобщо химн на МВР, който не е кич? Друг въпрос е, и това е обвинението ми към Русава, възможно ли някой от интелигенцията да "подозре" в случая и известна доза истинско отношение към страната и има ли място ако е истинско и ако знаеш десетилетията абсолютна лъжа изобщо да се говори за кич?

Друг съществен въпрос е също: след като си окупирал меродавно интелигентското мнение по отношение на истината за границата между кич, халтура и култура, изисканост, дали от позицията на културата, меродавността и демокрацията не е лошо да се замислиш, че можеш да допуснеш нещо правилно извън твоето...Особено след като преди няколко години, пак от позицията на окупираната меродавност за дясното си хвърлял огън и жупел срещу Бойко и Цветанов, когато започнаха да се обявяват за десни и така, за кой ли пореден път, да изолираш интелигенцията от управлението на страната.

вторник, 6 юли 2010 г.

Безвъзвратно загубени?

Днес прочетох една статия на Любослава Русева в "Дневник", която пряко атакува халтурата, но и изказване на Веселин Маринов, в "Сега".


http://www.dnevnik.bg/analizi/2010/07/05/928031_vechnite_drunchotrunkovci/
Вечните дрънчотрънковци

...
Виновен е Тутракан (метафорично казано)

който излъчва Дрънчо Трънков. Виновна е напълно безкритичната публика, която продължава да тича, пипва, бега и се радва на неизкоренимата българска бутафория.
...




http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=6476§ionid=hotnews&id=0000142

....
Веселин Маринов: Песента ми може да изяде главата на ГЕРБ
Маринов обясни, че не намира нищо учудващо във възпяването на МВР, предаде агенция Блиц. "Патриотичната и социалната тема винаги са били част от творчеството ми през годините. Всяки един текст е създаден с желанието да възпитава. Имам 4 песни за армията - за летеца, за моряка, за десантчика, за българския войник - обобщаваща", припомни изпълнителят.
...





Наистина Л.Русева е една изключително талантлива журналистка, но тази статия и тезата и много подходящо повдигат един изключително емблематичен за България въпрос - Дали приемането за даденост, че всички са маскари, че абсолютно всички видими в политиката и обществото поначало правят всички користно, за лични или тясно групови интереси...Може и да е така, но ако не е? Ако все пак и в България има идеалисти? Може ли да де сложи знак на равенство между Слави Трифонов и Веселин Маринов и между Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Станишев,Първанов?

Може, но ако пък е обратното...някои ще кажат - само наивник може да предполага, че едните са безкористни...В това предположение обаче стои нещо изключително болно и жалко... Жалко за тези, като Л.Русева и всички загубили вярата за нещо нормално в България...


Но все пак, ако допуснат че все още има някаква честност и доблест, не смятат ли че могат да грешат... И защо дори теоретично не се опитват да го допуснат? Може текста на песента да не е върхът на духовността, може и да напомня и нещо от времето на соца...Но тогава би трябвало и войнишките песни в Америка да са соц. халтура, би трябвало и патриотичното възпитание на децата от най-бедните слоеве, черните и латиносите, в Америка да е в сверата на дрънчотрънковци.


Или с две думи - толкова ли безвъзвратно сме изгонили и загубили в съзнанията си всички атрибути на нормалността за съществуването на една държава днес.