вторник, 30 септември 2008 г.

Затъваме все повече

Boabab:
...Но...Както казах, сега имаме други приоритети...И тези приоритети, колкото и Интернет да няма влияние върху резултатите, всеки да има предвид, че най-големите беди тези години бяха например - преобразуването на дълга и сега договорите с руснаците...И да има предвид, че ни се кроят подобни шапки, ако няма нещо, поне мъничко по-различно / без гаранция, разбира се :grin: /.

Лъчо:
Точно така! Действително сега приоритетите са други! А не ИК! :grin:

Boabab:
Сигурно не осъзнаваме достатъчно болезнено, как през миналите 7-8 години, умовете ни потъват отново и все повече в размиването на категориите, понятията - света изобщо.

Коментар 30.9.2008

Беше време за критика. Сега е време за обединяване и единомислие пред опасността днешните, или част от тях, да продължат,. Обединение около идеята как ще бъдат контролирани следващите.

четвъртък, 18 септември 2008 г.

Из цикъла "Хумор, сатира и пеперуди"

Как провалих избора на Сергей Станишев

През 2005 се бях вече прочул в София като изключителен майстор на малки банички от многопластово тесто с пълнеж от висококачествено сирене и нежен кашкавал, когато ми се обадиха от Парламента и ме ангажираха като парламентен баничар. Скоро разбрах, че баничките ми се бяха харесали както на всички партии и фракции така и на президента Първанката и премиера Цар, които също им се бяха наслаждавали, при редките си посещения тук, с повод и без повод, но най-вече, както разбрах с червено вино.

Не минаха и няколко дни откак бях назначен и с благия си характер, вечната лъчезарна усмивка, а най-вече с баничките станах всеобщ любимец, като бях също изключително ухажван от Доган и хората му, тъй като по обясними причини те се пазеха от сандвичите в ресторанта, които независимо, че не бяха скъпи, като за депутати, можеха да съдържат и свинско.

Бях доволен от приходите и постепенно като се поокопитих и свикнах с напрежението, че се намирах всред толкова големи хора, и тъй като работата налагаше понякога и по 12 часа да съм на линия, а бях млад, започнах да оглеждам за някоя по-завързана депутатка с задната, но не долна мисъл, да я изддрусам, както аз си знам, в някой плюшен ъгъл, така че да не е нужно после аз да я търся.

Разбира се, Надето ми беше фоворитката, но по това време нещо не си намираше като трябва политически мястото, а си личеше, че е толкова амбициозна, че изглеждаше от тези, които са готови да си отложат ерупцията заради кариерата. Беше направила също много грешки, което се беше пък отразило на цвета на кожата и на прическата й, така че си харесах една очилата, но с изключително стройно тяло от БСП и една от ДПС със здрав, но не пълен ханш, съответстваш на целта ми, имената, на които по деликтност няма да спомена.

Междувременно, независимо от многото игрички, сценки и пари, които се въртяха и реализираха тук, започнах да виждам, че депутатите са си най-обикновенни хора, които случайно или не бяха изтикани от съдбата на това място. Едни от тях действаха на първо място за собствена облага, а другите на второ, като се правеха, че действат в името на господарите си, с каквато тактика, отклоняваха прожекторите от себе си за по-късно или по-скрито облагодетелствуване.

Все пък успях, тъкмо по време на най-бурните заседания, да подлъжа или така си въобразявах тази от БСП в стаичката зад бюфета. Оказа се колкото и страстна, толкова и откровенно разговорлива относно секса, след това. Сигурно беше зодия лъв.

С тази от ДПС беше още по-добре. Тя просто заключи вратата на някакъв кабинет, където се озовахме, уж непредубедено разговаряйки, хвърли се върху мен, но след всичко, утихна, изненадана от способностите ми.

После дойдоха новите избори. Доходите ми паднаха, защото депутатите бяха заети с предизборните си тарикатщини, но моите две приятелки все пак намираха време да прескочат за по баничка и още нещо към парламента, докато веднъж не се засякоха, тъкмо когато излизах с бесепарката, която си оправяше косата, от Западната зала, където я бях току що оправил. Независимо, че вече имаше някакво политически споразумение за съвместни действия между ДПС и БСП, се получи много неприятна конфронтация, като по-късно и двете ми заявиха, поотделно, че ако искам да продължа трябва да се откажа от другата.

По това време се сближих и с един десен народен представител Асен, мисля второто му име беше нещо като Кехайов. Беше елегантен човек, с прекалено широко, като че открито, но повече като че надуто от винце, лице, който си поръчваше вечер по цяла торбичка с банички, защото ги давах тогава с отстъпка и защото, както ми сподели, били много добро мезе за червеното. Асен сигурно нямаше много доверие на останалите депутати, защото често засядаше при мен, като ми откриваше разни тайни на политиката. Имаше сериозни сини очи, но инак беше достатъчно ехиден и находчив. Така, като се радвах на хапливите му коментари по отнешение на разни, наистина недоразумения, но и на относително нормални депутати, научих от него, че цялата тази менажерия си имала своите кукловоди.
- Хич и не мисли, че ги е грижа за народа - ми казваше той. - Дори и някой случайно да се самозаблуждава, че има идеали, в края на крайщата винаги се оказва, че зад работата стоят пари.
- Я го кажи по-ясно – му казах, като изведнъж се мобилизирах, защото видях цвета на една от познатите дрехи на бесепарката да се мярка пред отворената врата къв коридора, но останах на мястото си, защото не бях се решил с коя точно от двете си изгори да се коалирам окончателно. – И вие ли сте от тези?
- Неправилно задаваш въпроса, мой човек – ми рече. – Българите си бяха свикнали през столетията от естеството на живота и ежедневието да си имат своите водачи. Не някакви институции, а те самите са си събирали парите за училищата например. Докато тези естествени ръководители не бяха изместени от съвсем други сили и мошеннически идеи дошли след катастрофата след Балканската и Първата причанита, за която е най-вече във възгледите на Фердинад, който си е бил и отмъщението на Царска Русия.
- Ъ.. – рекох.
- Какво, ъ – се засмя – Просто оттогава се появяват неестествените водачи, които са си повярвали, че и те могат да управляват, тъй като просто са си постигали и постигат целта да се обогатяват. Оттогава та и до ден днешен.
- Искаш да кажеш, че така е било и при кумира ти Костов.
- Е. Костов никога нямаше да дойде на власт, ако не се бяха задавили от некадърност и алчност. Ти самият – и ми смигна към шишетата с алкохола – си един от тези, за които това е естественият манталитет. Но не си сам. Повечето сте такива и така и гласувате.
- Но нали сам казваш, че Костов е направил толкова много. Та дори и необратимо.
- Моля ти се. Просто те могат и ще използват всяка ситуация за своя полза.
- Много ме зарадва – рекох вече напълно безразличен към политиката, защото видях депесарката да влиза.
Беше си прибрала косита отзад и изглеждаше още по-съблазнителна. Имах чувството, че бих я издрусал на часа, но само й смигнах, а тя се направи, че не го забеляза, сигурно защото беше с Доган.

След няколко дни се състояха изборите резултатите, от които са известни. Нямаше нищо конкретно. Само дето Асен ме открехна, че силите са абсолютно изравнени, но фактически, както и беше предрекъл, не са, защото те могли да използват всяка ситуация.
- Можеш ли да ги забравиш – се смееше. - Намерили са едни, които да гласуват за тайно гласуване, а други които да гласуват за тях при тайното гласуване. И няма да се учудя ако този номер с Мозер не е тяхно дело.
Не му обърнах мнимание.
След няколко дни дойде и денят на гласуването.

В деня на гласуването реченото от Асен стана сторено. Защото Мозер я намаше или както каза Асен, пък и да я имало, те други биха се изявили като принципни заради парата и изтича да гласува, трима от БНР или пак нещо като радио, гласуваха за таен вот, а други трима от "Атака" за Сергей Станииев.

След това настана едно голямо чакане, през което, тъй като депутатите бяха изгладняли, извиха дълга опашка за банички. Двете ми работнички едва успяваха да смогнат на темпа при автоматичните фурни и тъкмо давах две, по завързани, на Надето, която пак се беше разхубавила, защото беше налучкала верния тон при изказванията си и ми мина през ума, че това чакане и атмосферата изобщо си беше тъкмо подходяща да си я издрусам, както аз си знам. Бях говорил веднъж-дваж с нея и й казах няколко незначителни комплимента, но с онзи тембър и поглед, от който знаех, че изтръпваха, като веднага забелязах че е готова, а в същия момент се питах къде точно в това меле - в кухненската тоалетна, която сметнах веднага за не най-подходяща за нея или в Западната зала, когато едната от работничките ми ме стресна със съобщението, че тестото току що е свършило. Така се нервирах, че на мига забраних и подрусването и Надето, че изтичах в най-близката тоалетната, за да дам простор на нервйите си далеч от хорските очи.

Каква беше изненадата ми, когато сварих там един як и дебел пич от Атака, който явно беше по-нервиран и от мен, защото риташе и удряше вратите, като в същото време псуваше като каруцар. На мига главата ви се проясни. Знаех го че има много фирми една, от които за торти и тесто изобщо.
- Виж какво пич - му викнах - ако ми доставиш до половин час три кашона многопластово бутер тесто ще проваля избора на правителството.
Той спря да рита, удря и псува и ме изгледа като луд.
- Истина ти казвам, пич. Кълна се. И не го правя само заради тестото. Доган ми отне гаджето - го излъгах.
- Ако ме будлакаш... - рече заплашително, но беше вече ясно, че е готов да се хване и за сламка.

Оставих го да се състезава и лае в джиесема си, а аз търтих да търся първо бесепарката. Заведох я в Западната зала. Казах й че съм решил да бъда само с нея, но при едно условие. Очите й светнаха, но въпреки това ме отряза като пресен морков.
- Не виждате ли, че искате да спечелите с трикове - се опитах да я ударя на чест.
- Ние сме най-сигурни, че сме най-нужни на страната - ми рече тя и призна - И затова и целта оправдава средствата.
- Така ли - рекох и посегнах.
Не се дръпна.

Тя беше от по-нежните, но аз знаех, че дори и когато искат да бъдат обладавани нежно, жените, в края на крайщата, мечтаят да бъдат чукани по мъжки. Затова и, въпреки че нямаше много време, задържах ерупцията си и я изчаках да се разтопи докрай.
- Нали ми обещаваш - й прошепнах нежно в ухото след това.

В момента, в който се скри от погледа ми, изтичах в другата посока. Намерх депесарката в компапия, но нямаше време за губене. Направих й знак, както в по-добрите времена и не след дълго се срещнахме в Източната зала. С нея беше по-лесно. Забелязал съм, че турците много повече ценят дадената дума, пък и не й дадох много време да мисли.
- Добре, добре - каза по-късно, като се откъсна с труд от мен, оправи си дрехите и прическата и ме целуна преди да изчезне към залата, откъдето зовяха вече за гласуването.

Така. Тъкмо тези мои приятелки гласуваха тайно срещу правитерството на Станишев и така провалиха първия му избор.

Разбира се и аз си получих тестото същата вечер, но както се разбра, след има-няма две седмици, пак Станишев беше избран за министър председател и аз разбрах, че по-подходящо заглавие за разказа ми би бешело било: "Как изпуснах Надето"

Сватба

Това пък е един от разказите ми, който писах с ясното убеждение за границите на „съпротивата”, за която бяхме и сме подготвени.


1983


СВАТБА

Мястото го купили през шейсет и някоя. Било част от гола нива. Впрочем, не съвсем гола - имало голяма, позлатена от есента джанка и когато идел вятър, листата й падали косо на земята и фъркали опърничаво из ниско изрязани царевичаци... Тъй било първия път, когато четиримата, той и сестра му - малки, зърнали мястото. Валял златният дъжд, а те, изтъпанени, като склуптурна група, се омайвали от мириса на пръст и собственически мечтания. Той смята, че и при четиримата, тия еснафски блянове, били само трепети в романтичните им полоси на сърцата, където у всеки почивал неосъзнат, умилен помисъл за самотна къщичка, край която си посадил доматки, излизаш, береш ги, нарязваш ги на дребно в бобена чарбица и се хласнеш по огнището. „Нещо като тогавашните ми мечти, които сричах свит под юрганчето и си мислех, че съм малко зайче," обясни без капка свян... Та, онзи, първият път, той разчупил вкаменяването и се засилил да рита царевичаците, които избухнали в прах. И корени, прилични на рехави бради, се подмятали като гламави. После... Запретнали ръкави. Почистили мястото от камъните, които се въргаляли по земната кора и ги трупали по синурите. Били ентусиазирани... Привечер се запътили към рейсовата спирка. Имало теменужена сънка, той добре помнел, която се променяла и потъмнявала, колкото се отдалечавали от пазвата на планината. На спирката чакали дълго. Рейсовете идвали рядко, били препълнени и не спирали. Хората протестирали, докато тъпчели наокло с виснали от ръцете им мрежи и торби. Най-сетне, след два или три часа, бащата успял да ги качи и те се унесли, притиснати от горещи тела и дъх на цветя и плодове. Към последната спирка той се стреснал от избухване на малък скандал при предната врата.

По онова време те живеели кротко. Родителите имали “приятна компания“. Когато се събирали, мъжете играели бридж, а жените седяли във вестибюли и плетяли, и бъбрели мило. Сестра му и тя там. Не играела с другите дечурлига, а само слушала. Той - напротив. Палувал много волно, а когато си тръгвали се оклюмвал, замислен за някакви, в повечето случаи, въображаеми грешки. Измъчвал се здравата и се заканвал и следващата серия да смае другите...

А на мястото? Същата година определили петното за бъдната вила и щом минала и зимата и дошла китната пролет, първите фиданки били засадени, външните стени очертани с храсти форзиция, а вътрешните с хубав сорт малини. Чрез приятели, ето тук са наченките, бащата доставил разсад дефицитни холандски ягоди и за една седмица се стрелнали пет лехи.

Дошло лято и те заминали на море. Взели две стаи в стара къща над скалист бряг и се пекли на ситните пясъчни плажве, разкарвали се при залез слънце по вълнолома, а вечер се любували ан лунната пътека. Инак, забавленията вече се отливали от шумните, фрашкани казина с побелели от моряшки куртки танцуващи тълпи и от главните улици на градчетата с плаваща всред манифестацията миризма на кебапчета и цигари, захарен памук и водорасли. Отливали се към по-изисканите обстановки на новите курорти...

Другото лято казали “не“ на морето. Опнали стара, войнишка палатка на мястото и си поживяли фантастично... През деня бащата и момчето работели бавно из градината. Момичето играело с децата на съседите, а майката приготвяла храната и четяла излегната на платнен шезлонг под джанката. Вечер гледали светлините на града долу в полето, които трептяли из неоновия разлив на фантастично езеро и наистина се опиянявали от църкането на щурците. Наблизо имало мочурлива ливада и оттам с непрестанен глас жабите приспивали момичето, а другите седяли и до по-късно, и бащата обяснявал съзвездията изцъклени по небето и им било безкрайно, безкрайно добре.

Това били годините на самата им задружност, което ще рече - екстра се чувствали. Родителите се обичали. Майката подкрепяла бащата, децата слушали майката. Момчето, той де, през целия си живот й бил протворечил само два-три пъти и единият е... Четял книжка, когато тя влязла в стаята му и рекла:

- Върви да изхвърлиш боклука!
- Нека следобед - казал той.
- Не, веднага...
- И ти какво й отговори? - го попитах аз.
Оправдал се:
- Исках само да свивкна с мисълта - и естествено изхвърлил боклука.

Минавали лета. Овчето кисело мляко изфирясало завинаги от магазините и семейството решило да събира пари за кола. Неговите дни били богати на самотормози, с които навиквал, но не предприемал нищо - как с детски, патешки ум, а няколкото неспокойни нощи, били паметни със сънища, в които се мяркали багри, ако може да се каже - сиви багри. Само сивият цвят си спомнял - никакви сцени, никакви фигури. Мястото пък изливало хранаителни сокове върху всяка захванала се тревичка и дръвче и при вида на толкова порив нещо у него се присвивало и целият затрепервал - “сякаш природата ме подбуждаше“.

По-късно, едно необикновно топло лято, бащата заминал в седмична командировка. Сутринта, в неделята, останалите отишли на мястото. Било знойно. Момичето, достатъчно порасло, за да мисли по женски, с хитрувания останало да чете на сянка. Наистина то и майката се следяли, ако тях ги попиташ - никога и затова изтръгнало победа... Както и да е. Той и майката работели, после всички обядвали, сестрата акустирала отново под джанката, майката отишла на кафе у съседи, а той останал да плеви ягоди. Било му ужасно увлекателно да изтръгва плевелите и тревата и често се извръщал, за да зърне изчистеното. Листата на ягодовите гнезда, сякаш избавени от робство, приличали на най-красиви цветя. По едно време майката се върнала и му рекла, че тъй като е страшна суша, всяко дръвче трябва да бъде полято с по десет кофи вода. Изворът бил далеч, но той грабнал кофите и докато изнемогвал, все още не достатъчно силен, майката седнала на сянка, за да укроти нервата, е не го казала така, от неприятни клюки в службата.

Като че бил дребнав, тъй като оттук насетне, той щракнал черупката, затворил се в себе си и може би му станало с грам по-леко в самотормозите.

Същата година, през декември, един снежен, чист ден, бащата, момчето и момичето отишли на екскурзия в планината. Качили се с лифт, пресякли ефирно, ледено плато, облаците били встрани и на нивото му и то сякаш представлявало равнина, която стига до безкрая и когато се заспускали надолу и пресякли пари и мъгли, били на седмото небе. Стигнали мястото. Двете мушмули с все още изсъхнали листа по клоните, тъмнеели като кални петна всред ниския сняг и до зелен, тъмно зелен кипарис. Било вече късен следобед и небето паднало съвсем и планината не се долавяла къде е. Изобщо погледът на човек се разстройвал в чезнещата предметите мъгла и умът се гуркал напред-назад. Тогава ни в клин, ни в ръкав, бащата казал:
- Много важно за човек в нашия свят е - и той взел лизгар - честността. Виждаш какво става! Но независимо от положението си хората трябва да се честни докрай.
- Мисля, че не е така, татко - рекло момичето по детски, но не съвсем и отпуснато отишло до оградата и отегчено зяпнало, с ръце в джобовете на якето в посока на града в равнината.
Момчето дълго и втренчено наблюдавало баща си, който отстранил с лизгара снега от земята пред себе си, отсякъл мека, черна, влажна пръст и я насипал върху корените на една недозарита роза.
Така момичето с лека ръка спуснало “завеса“. Той употребявал тази дума, защото при жените така било. Те си оставяли пролука и за вдигане.
Скоро бащата разредил вечерите с бридж, ходел с наведена глава, не четял новоизлезлите книги, цялото си свободно време посвещавал на дома и мястото и започнал изкоп за вила. Държал сина му да е с него и той послушно помагал.

По това време, едiн ден, майката казала на съпруга си:
- Човек трябва да използува условията, за да има успехи.
- Аз предпочитам да си остана спокоен - отвърнал той.
- Защото не можеш да се справиш.
- Да... Ако можех, щях да мисля като тебе.
След този крътк, но знаменит разговор, майката се организирала по-добре, увлякла се в научна работа, наредила на момчето на мие чиниите, хукнала по обществена работа и на обяд нямало вече топла манджа. Дошъл векът на аламинутите.
По-нататък... Ето какво ... бил записал в дневника си: “Вечер се връщам от училище. Колебая се да чета или да гледам телевизия. Старая се да не мисля. Старая се на де мисля! Дали постъпих правилно като обърна гръб на Жоро. Навън вали сняг.“

Един неделен ден следващото лято, когато слънцето припекло спалните, както винаги майката и бащата се приготвили да отидат на мястото. Децата трябвало и те... Момчето безропотно се съгласило, но сестра му категорично отказала и ... се състоял невиждан спектакъл между жените. Рекли се незабравими за един мъж думи. Били извадени всички крливи ризи. Най-сетне си обърнали гръб.

Нататък, в почивните дни, а и вечер, момичето спокойно си слагало тесни панталони - никаква галантерийност, и изскачало навън. Събирало се със съученици и приятели. Отивали край някое модерно кафене. Сядали наоколо по бордюрите, бъбрели, скучаели важно и оглеждали непознатите. Нейната свобода се отразила върху неговата и защото не се опъвал, единствените хора, край които бил след училище, били родителите му... Но това не значело, че си отварял устата.. Все пак понякога се получавали и контакти със сестрата. Веднъж той й рекъл:
- Какво ще кажеш за движението? Сам ти да се променяш. Да побеждаваш навика... Което е най-важното.
- Да не ти се е сторило, че е така? - попитала тя.- Всеки миг, когато анализираш състоянията си е лъжлив... Затова, предполагам, се мамиш.
- Да - отвърнал той.- Но да го разбираш това, не значи, че можеш да избягаш от...
Тя се замислила и после рекла:
- Аз обичам тези хора, които не философстват. Нито на глас, нито на ум. Те са циници към живота, но инак нещата са си в тях и с една лъжлива или вярна лекота разрешават проблемите си.
Били у дома си в града, в хола. Той посегнал към дръжката на вратата и на излизане изсумтял:
- Животът... Животът поставя всеки на мястото му.
- Тук си прав - останала тя последна.

Минали още година-две. Рейсовете били станали редовни, а вилата - готова. Бащата и момчето почти всичко си били направили сами... Имала веранда и балкончета и била боядисана в бяло и английско червено. От едната й страна щяла да изпълзи глициния, а вътре се виели стълби и две бани блестели с разноцветни плочки. Имало витрини, камина-огнище и много възглавнички по ниската мебел. Градината била прекрасна. Пресичала се от чакълест път, потъващ към гараж и край който буйно се надвесвали божури. От двете страни на пътя се стелела равна морава с малко плодни дръвчета, с окастрени, оформени от веща ръка корони, имало лешник, разпръснати два-три храста френско грозде и за декорация нискостеблени хвойни. Дворът
свършвал при гъст плет подрязана на криволици форзиция, зад която била оставена малка стопанска част с ягоди, домати, червени картфи и кокшарник за пресни яйца.

Изтърколила се още една година. Абитуриентските балове минали, той отишъл войник, а на следващата година сестра му влязла да следва. След още една година си купили кола и той се уволнил. Бил възмъжал, но затвориният му характер биел на очи.

Намерил си добра работа.
Градът му се сторил сякаш нов. Динамиката го замайвала... А най-интересно било... родителското тяло. Бащата не бил напреднал в службата, но бил адски стегнат и жив, хвъркал по урежданици и използувал връзки. Майката пък, изсушила съвсем характер, криела под външната си достолепност и поизфиненост едно безкрайно самодоволство, гордеела се с мъжа си и се возела гордо в колата. През лятото вече ходели отново на море.
Колата? Яздели я и бащата, и синът. Ходели най-често до мястото, където сякаш било вчера, синът трябвало да се труди всяка свободна минута, защото било полезно за него самия и защото било необходимо.
Един ден бащата спрял колата до един камион и взел от шофьора туба бензин на по-ниска цена. Селд това излял тубата в резервоара, седнал до сина си и казал:
- И другите го правят.
- Все пак човек трябва да е честен докрай - подметнал синът след малко.
- Е...Е... Зависи къде си поставил края.

По това време на мястото имало вече и водопровод. Една лятна привечер, когато майката и синът били там, тя го накарала да полее зеленчуковата градина и ливадата пред къщата с вода от чешмата.
- Майко, - рекъл той.- Поливането с течаща вода е забранено.
- Моля те, не ставай смешен - казала тя.- Няма да сме единствените.
И той полял.
Пред света - колко е малък за мравката - служба, роднини, той минавал за абсолютно безличен... Само сестра му подозирала какъв е, но това не я интересувало. Той все пак понякога нощем не мигвал...
Сега... По много странен начин този човек оформял характер. Все намирал пътечка към най-трудното - да отстъпи, когато му се изпречва човешка воля, а своята да победи, да стъпче. Наистина потъпквал, но можеш ли се отърва от твойто си, от природата... Все таки, чувствал се доста силен и по този начин задоволявал самолюбието си. Но. Но аз мисля, че е осъзнавал това и в духа му се появивявал пламък смут. Единственото обаче, което правел било, че мълчал. Така си било. Мълчал... И все пак... един единствен път му се изплъзнало нещо. Били на гости - цялото семейство - на едно от тези гостувания, които са редки, но задължителни и една от лелите му го попитала, така, запечатало му се, както се била облакътила на постланата с дантелена покров маса и докато пръстените й се отразявали в излъсканите до блясък бонбониери.
- То така не се говори - била рекла снизхоително тя, - но какво ще направиш от себе си на мястото, когато вашите си отидат?
Съвсем сериозно той отвърнал:
- Тенис-корт.
Сестра му рекла да подсвирне, наистина възхитена: прихнала, но не толкова от идеята, колкото затова, че и той си отворил устата. Останалите го изгледали изумени.
- Не, не - усмирил ги той, - разбира се, пошегувах се.
По-късно сестра му завършила с учението и започнала работа в ... не мога да си спомня точно. Но компанията, в която се движила вечер била много “бохемска“. Отсъствала от дома си, понякога за ден-два, понякога за повече, но никой не смеел да каже и думица, защото имала тънак език и ценяла много мнението си... Живеела като квартирант и демонстрираля малко претенциозни навици. Въпреки квартирантството на връх Нова година направила голямо събиране на вилата и поканила брат си. Там и тогава той цяла нощ седял в един ъгъл и гледал как другите се забавляват. Такива забавления никога и не можел да си представи. “А аз съм взел да се тормозя за дреболии“ - си казал.
Веднага след тази Нова година на него му се сторило, че проникнал, разбрал без да ще, сякаш по природен темперамент, че човекът не е това, което е при хо-хо-хо и ха-ха-ха и само в определени мигове, а е цялостен, завършен тип, когото можеш да прецениш по многото дребни прояви, съединени във времето. Сторило му се, че никой от никого, в крайна сметка не го е еня, а сам човек е ценен от нещо, не някакво мистично същество, не ... нещо, нещо обективно и дадено на всичко завинаги... Сега вече не му оставало време да мисли за друго, освен за себе си. Съвсвем по миризлива следа у него се появили кълновете на въображението, че е съвършен, че е носител на непреходни човешки добродетели, което мисля, от една страна е лошо, но като не пречиш...

След два месеца сестра му се омъжила и отишла да живее при мъжа си. Майката и бащата не казали нищо.
Синът, дори безропотен, им стигал. По това време бащата заговорил, че най-важното на този свят била зрелостта, която не идвала само в младежките години, а и по-късно.
- Важно е да разбереш, че не е нужно да мислиш само за себе си, а че си отговорен и за другите - обяснил той.
- Ти цял живот си такъв... - се обърнал неочаквано към сина си. - Не е важно какво викаш и триказваш, а това какъв си, какви са делата ти.
Тогава синът навел глава.

Минали още няколко години. Семейството живеело още по-охолно. Той бил същият. Сестра му, доколкото знаел, продължавала да се движи всред много прочути приятели и компании, но доста поразредила срещите и щяла да се развежда. За пръв път от детските години насам се обърнала към майката и ... те станали приятелки. На бракоразводното дела дъщерята спечелила половината от жилището на мъжа си и се върнала при родителите. Нямала деца и не демонстрирала вече навиците си.
Сякаш да отпразнуват слепяването на староразрушена процеланова ваза всички извлязли на разходка с колата. Денят бил чуден. В горичката край града, където спряли, листата на брезите жълтеели заради есента и било сухо и малко хладно. Слънчеви зайчета играели по лицата и косите им. Тръгнали по усойна пътека и там, носен сякаш от нещо извън него, той свил и скоро земята пропаднала леко към обрасла с трева полянка. Нататък продължавали вечнозелени борчета, а в края на полянката имало шипков храст и той видял едно момиче, което беряло шипки. Била приклекнала, със заплетена на тила коса, а слънцето развявало няколко непокорни къдрави косъма над врата и прическата й. И те блестяли като "златна пяжина". Посягала към шипката с рубинен плод, а когато прибирала зърното в торбичката, можело да се види лицето й. Било сериозно и - много, много чисто“ И най-интересното било, че една млада и по всичко личи интелигентана жена, събирала есенни, диви плодове. В същото време си давал сметка, че в това няма нищо особенно. Просто общественото мнение било станало особено.

След тази разходка, неочаквано, той започнал да излиза всяка вечер. Обличал се прилично и оставял бащата и майката, а понякога и сестрата, да гледат телевизия, като предполагам колко са били объркани - не му казвали и дума. Минали няколко месеца и всичко се повтаряло като по часовник. Връщал се от работа, изкъпвал се с ентусиазъм, целият му дух сякаш новороден - ликувал и излизал. Като го карали да отиде с тях на мястото, той отвръщал:
- Не. Няма смисъл изобщо да говорим.
Най-сетне майката дръзнала да му каже:
- Време ти е да се ожениш.
- Ще се оженя - промърморил той нехайно.
Тя го посъветвала какво момиче трябва де си намери:
- Трябва да е възпитано... Не бих понесла, ако ми доведеш някоя селянка.
- Добре - отвърнал той и отишъл да си мие ръцете.

Минала зимата, пролетта. Дошло лято. През юли родителите заминали на море. Няколко дни по-късно той казал на сестра си:
- Ще се женя.
- Сега? Докато ги няма наще?
- Да.
Тя го гледала дълго и втренчено, а след това попитала:
- Какво е момичето? - На моите години.
- Не те питам на колко години е, а каква е, - повишила леко глас тя.
- Вдовица... С две малки деца... Мъжът й е загинал при автомобилна катастрофа.
- Ти си луд.
Имали дълъг разговор, тя отказала да присъства на сватбата, но се съгласила да бъде нещо като посредник при раздаването на поканите. Той я помолил горещо тя да покани всичките й познати и приятели, защото, както обяснил, други хора не познавал...

Аз бях единственият гост от негова страна и когато пристигнах на мястото им, където щеше да е тържеството, имаше много хора, а други продължаваха да прииждат. Бяха огромна тълпа. Мисля дори, че и половината от тях не бяха поканени, но се беше разчуло и вместо да ходят на съботен ресторант хората си бяха рекли - що пък не на сватба.

Наоколо... беше прекрасна вечер, всред която мястото блестеше като огромен увеселителен кораб: между дърветата се точеха разноцветни крушки и книжни гирлянди, всред храстите френски грозде светеха голобуси от ситен камъш: на нископостриганата, равна морава имаше бели масички със същите сиви столчета, под брезентов навес дълга трапеза се огъваше от лакомства и напитки. Светът блестеше...

Докато гостите се запознаваха и честитяха, булката и той се държаха ръка за ръка и тя го гледаше нежно, и обръщаше отвреме-навреме глава към две дечица, които тичаха из градината... Тълпата постпенно се разпръскваше. Всеки намери свое място, наля си питие, захапа сандвич... А той? За мен това не беше той. Бледен, любезен, открит. Движеше се хванал булката за ръка от група на група и подканяше хората да се черпят. Тя пък с кротка усмивка си го следваше. Те бяха двама. За нея той беше всичко. За останалите - кръгла нула... Това, че черпеше, не го издигаше в очите им... Но него това вече не го интересувало. Бил е един от нас, нормалните хора...

Мина още време и не забелязах кога булката, децата и заедно с тях и той, изчезнаха. После две тонколони издадоха звук. Чу се музика. Хората се поотпуснаха и скоро на всички ни стана хубаво. Чашите се вдигаха и светлееха в ръцете ни, тъй като бяха обвити със салфетки и прихванати с ластик, за да не се стопяват бучиците лед, пуснати в тях... Леко развеселени хора вече танцуваха между храстите френско грозде, а дългокраки момичета пушеха важно до живия плет и мятаха презрителни погледи...Отидох в стопанския двор. Някакъв брадат тип викаше „кът-кът“ на кокошките, а дамите се заливаха в звънък смях. Изобщо въздухът ехтеше от викове и закачки... Едни играеха на криеница всред лехите курнишон, други танцуваха всред ягодите... Постепенно опустошаваха всичко и тъкмо се усмихвах, защото наистина се беше получила сполучлива сватба, когато музиката спря и булката и той се появиха прегърнати на верандата...

И тогава... Всички ахнахме и замряхме стреснати и вдигнали нагоре глави към тишината и звездите. Гледахме ги усмихнати и щастливи в онзи кратък миг, в който ни се стори, че живота ни може да не бъде това, което беше. И разбира се това беше само за миг...

На другия ден новото семейство отишло да живее под наем. Той бил вече и спокоен, и самоуверен, и амбициозен, и доволен докрай. Живеели в трудности, но добре, и той отделял време за занимания с децата, и им бил като истински баща, и така нататък и т.н... В почивен ден цялото семейство излизало на екскурзия. Никой от тях не бил в състояние да предизвика разправия в обществено превозно средство.

сряда, 17 септември 2008 г.

С поглед към България

септември 28, 200
Най-интересното и неприятното, покрай идиотщината на ДАНС и побоят над О.Стефанов, което лъсва тези дни е предаването на националните интереси по отношение на цената на газа. Ако нещата около въпроса се изяснят ще бъде ясно защо някои политици се компрометират, а други много по-виновни не, защо се сменят правителства и се поставят други, защо се правят "логически" невъзможни коалиции, как се подготвя кариерата на политици, които трябва да подпишат желани от руска страна договори.

Пон Сеп 29, 2008 7:41 pm
Оказа се, че някакъв полицай е осъден, защото бил роми, които късали флаг...Да оставим настрана късането и боя, неща, които са ежедневни, малко или много в тези общности. :grin: Лошото е че виждам тенденция за подготовка правилно гласуване на ромите...Г, докато тук се разправяме - тоз такъв, онзи онакъв, хората работят, а да могат пак - я да преобразуват дълг, я да сключат някой изгоден договор.

Пон Сеп 29, 2008 8:58 pm
Винаги има интереси на хора и интереси за парите на хора. Важни са тенденциите и то в достатъчно обозрим план. И балансът между противоречията ( свободата на духа-уважението на реда ) и ( робията на материята-нейното развитие ).