понеделник, 15 декември 2008 г.

Русофилството

Не бива да се заблуждаваме, че проруските настроения и чувства всред една голяма част от народа няма и в бъдеще да намират адекватен афинитет от страна на една не малка част от българските политици. Независимо от членства и други…И това няма да затихва, а напротив, колкото повече тези същите политици установяват, че имат много малко общо със Запада и колкото повече това им се показва и подчертава, както от Запада, така и от интелигенцията / не Гранитската / тук.

неделя, 7 декември 2008 г.

Комунизмът си отива? Само на песен.

6.9.2006 / датата може да е и 2004 /


Понякога си говорим за Македония и жителите й, наши бивши, исторически сънародници, които в болшинството си днес декларират, че не искат да имат нищо общо с нас. Нека оставим причините, историята, както я знаем и се вгледаме в същността на разликите между нас и тях.

Смятам, че разликите ни са в отношението към труда, в отношениета между хората, към традициите и в отношението към държавата, много повече отколкото в езика, променен донякъде естествено, но повече по замисъл. Колкото и относително абстрактни да са гореизброените категории, тенденциите, поне по субективното ми убеждение, са в тяхна полза. Страна, в която интелигенцията и водещите личности не са била толкова основно унищожавани / с една изключение в преследването на хората с българско самосъзнание там /, в която комунизъмът не беше така краен, земя, която за много дълъг период е била в сферата на влияние на Югославия, с по-близкото си местоположение, култура и неизолираност от Запада, би трябвало да има предимства по отношение на нас.

Косвени или преки доказателства са впечатленията ни, които имаме при посещения и екскурии в Македония, разликите в качеството на материални и личностни отношения, за които имаме впечатлиния от там, младите хора там, които са ни загърбили и гледат с по-голяма симпания към Сърбия, разликата в обществената производителност между нас и тях, в тяхна полза / по-висок доход на глава от населението /, което е и израз за тезата, която засягам.

За мен хората в държавата Македония имат мнаго повече общо с хората живеещи в България преди 1944 г. отколкото самите ние.

Всъщност темата тук не е Македония, а социалистическият и комунистически манталитет и стил на живот, наследен у нас, след 45 години диктатура и срещу който, в годините след 1989 г., трябваше да са насочени основните ни усилия и сремежи, в икономически и още по-радикално, в общесвен план, с атрибутите му: отношение към труда / разбирай не количеството му, а качеството /, отношението между хората, отношението към традициите и отношението към държавата.

Какво беше съдържанието на тези отношения при социализма у нас? С едно радикално и насилствено удържавяване и присвояване на собствеността у нас, ние живяхме в едно общество, в което тази собственост беше обявена за обща, но в което преразпределението, от една страна, правеше една малка прислойка фактически собственици, а друга, огромната част от населението, пролетариат, без никакви права и възможности по отношение на собствеността, качеството на труда и отношението към държавата за промяна на статуквото. Банкрутът, икономически и обществен, на тази система беше доказан навсякъде по света, и то с права пропорционалност на стрикността, с която беше прилаган. Тази стриктност и суровост у нас всъщност ни завари 1989 г., като не се спираме на икономическия фалит, абсолютно на дъното и като общество, чийто израз беше изключително ниското качество / сравнена с други страна - по-горе Македония и Сърбия / на обществен труд. Като се започне от най-елементарната трудова операция, видима при строежа на жилища например, и се премине през обществените служби и организации, до образованието, здравеопацването и нихилизма към общите задачи.

Затова и качествата на така наречения преход могат да бъдат дефинирани, като неподготвеност на огромната част от населението, включително несвързаната с властоимащите интелигенция, с теория и практика за провеждане на необходимите реформи. И обратно, подготвена поради заинтересованост от досегашното преразпределение комунистическа върхушка и свързаните с тях компрадори. Или подготвеност от позицията на досегашното фактическо управление на собствеността. Заинтересованост да създадат условия за по-нататъшното и аналогично преразпределение в новите условия.

Така, ако анализираме резултатите, днес, след 15 години преход, могат да се направят следните констатации:

1.Фактическото управление на едрата собственост не се е променила. Променила се е само юридическата й форма. Тя е в ръцете на същите хора с малки, но процентно по отношение на цялото население, незначителни попълнения.

2.Държавата, с нейните институции, парламент, правителство, министерства и учреждения, правова система, прокуратура, църква и др. продължава да е в ръцете на същата тази прислойка, като е съсредоточена и притежаваща средства почти обсолютно монополно да поддържа старата форма на преразпределение .

3.Свободна преса и слово, поставени в абсолютно маргинално положение, така че дори при наличието на една правилна стартегия и тактика за промяна, да не може да популяризира възможността за промени всред населението.

4.Икономическият банкрут на социализма днес е заместен с управлението на частен едър капитал от страна на вече посочените нови / стари фактически собственици и от едно множество дребни собственици, които с цената на нерегламентирано огромно работно време си изкарват прехраната. Така, заедно с отвореността на пазара е избегнат дефицита, характерен за социализма и все пак като се излизе на световния пазар поне се осигурява една по-нормална, реална оценка на производство.

5.Преразпределението на обществения продукт през държавата в сферата на социалното, образованието, медицинското обслужване и др. става отново почти по същия познат от времето на социализма начин, като заетите в неговата сфера са отново над всички, не работят ефективно, шиканират населението / реалните им работодатели / и се въртят / в мнозинството си / около корупция, неуплътняване на работното време и неуважение, ще рече кражба, от тези същите реални работодатели, които са основните данъкопладци.

6. Обществото / голямото множество българи / продължава да е в позицията на безгласна, заради съществуващата политическа система, която във всеки момент, при каквито и да е условия поставя на власт досежашните властници, и така отново е оставено с убеждението, че то няма връзка с държавата и оттам е в позицията на консумация на нихилистимни към обществото / ще рече само към себе си / лични идеологии.

7.Църквата, един от малкото потенциални духовни острови е също под опеката на официалната, стара власт.

8.Поради всичко гореизброено, желание за неоконсумиране на вече познатия от социалицма модел, но вече без дефицити по сергиите, където българинът живееше, несвободен откъм нормалното за света, но при ненормалното статукво намерил свои ниши, за да оживее и да се възползва, там където може, от случайни кражби, не само материални, но и кражби от типа на работно време, качество на труда и обща ефективност, и така преживявайки момента, да залага бомбите със закъснител за обществото, децата и собствената си старост.


9.Болшинството от тези, които са осъзнали тези дефицити в обществения живот, идеология, мисъл и труд, продължават, с близки до македонците основания, да напускат и се отказват от тази съвременна България и съвременно българско, строейки аналогични лични философии като собствено извинение. Поради, все таки по-нормални реални отношения към собствеността и пазаря съществува едно все по-нарастващо малцинство от тези същите, осъзнали се, които по различни причини остават в страната. Малцинство, което се активизира и колкото и на пръв поглед да е безнадежно в претенциите си, и колкото и да е неизчистено и препълнено с грешки, постепенно, ако се отърси от тези грешки, ще играе ролята на духовен водач в пътя за преодоляване на духовната ни криза.

Както 1944г. беше началото на насилствената смяна на един манталитет, стил на живот и отношение към страната, което ни приобщаваше със Запада, така 1989 г. беше началото на последния опит да се утвърди българският модел на социалистиески манталитет, което ще ни държи още дълго време далеч от развитите общества.

Така, днес, независимо от промените, все по-ясно става, че правоимащите и финансовоимащите в страната педантично поддържат съществиването на онзи модел, който имаше една външно относителна и приета от болшинството стабилност. Днес особено при наличието на пазарни елементи, предпазващи от нов финансов банкрут, съвсем еднозначно можем да кажем - не комунизмът / или социализмът / не си е отивал. Той е сменил само формата си на собственост от обществена в частна, но е запазил социалистическия начин на отношения и затова качеството на труда, отношенията между хората, отношенията към традициите и държавата ще се променят бавно и дори несъществено, което няма да е достатъчно, за да ликвидира същественото ни изоставане от други страни в обществената производителност на труда и което рано или късно ще е основния повод за съществени промени.







вторник, 2 декември 2008 г.

Защо Анжела Меркел държи на Б.Борисов

http://paper.standartnews.com/bg/articl ... cle=258000

Да държиш на някакъв мечтан морал в ситуацията на все по тотално-националната му поквара води до все по-голямо и пълно объркване и невъзможност да вземеш каквото и да е решение. Чувствашсе  напълно безпомощен и напълно объркан.  Това, впрочем, е обяснимо. Ако не си способен на решения и действия ти не можеш подругому...И германците, колкото и да сме далеч от тях и там, го виждат и решават.

понеделник, 1 декември 2008 г.

Романтиката на снежните вечери

Колко хубави са снежните вечери
И дантелата на клоните
Покрити с лепкав сняг.

Как се самохаресват душите
С притихнали копнежи
Когато са свидетели на безчестие.

Не са объркани а втренчени
В ориста на грешките
Които се повтарят.

Грешките, които се експонират
В съдбата и безкрайно
Дълги и болезнени мигове.

Грешките, предхождани
От красиви и безкрайно къси
Дантели от полепнали секунди.

Какви ли са душите
За да могат да се надсмиват
На невинни свидетели на безчет падения.

Кога ли ще полепнат по раменете им
Дългите и болезнени мигове.
На съдбата пратки препоръчани.

29.01.2004

неделя, 30 ноември 2008 г.

Същността на санкцията на ЕК - коментар под:

http://ivo.bg/2008/11/30/глас-от-арабската-пустиня-първанов-че/


Разбира се, спрените пари по еврофондовете, не са наказания по конкретни случаи, а една обща оценка за работата на правителството, но и на Президента. Те са както подкана за подаване на оставка на правителството / защото оттам все още таят някаква надежда за нещо цивилизовано - и то би било най-нормалната реакция /, но и подкана към Първанов да смени стратегията и тактиката си…Повече обаче аз лично очаквам едно по-явно демонстриране на иначе прикритите му предпочитания.

Иначе по отношение на заглавията по вестниците смятам, че тези които ги четат и изобщо стигат до “предоставеното” там нямат контакт с информация като предоставената тук…Така и се поддържа популярност над 50%…Проблем, който трябва да се реши ОКОНЧАТЕЛНО от следващото правителство. И се надявам тогава г-н Инджев да има също думата.

Танто за кукуриго?

Гражданска защита щe мине в разпореждане на ДПС. Поводът се оказа желанието на БСП да задържи властта на всяка цена, независимо че ЕК каза ясно - подайте си оставката, не се справяте.

петък, 28 ноември 2008 г.

Небрежно за ДС сътрудника

Аз бих се чувствал неловко ако съм бивша кука, но още по-неловко бих се чувствал, ако не съм бивша кука и отрека правото на съпричастност на куката. Все пак ние, по теория поне, сме християни и тъкмо с прошката даваме шанс. А от друга сме една общност. Което значи че всички носим вина за миналото. Както и за съжаление, и за настоящето.

Народните представители трябва да са пряко избираеми

Впрочем ето още една опашата лъжа. Вижте какво казва Плугчиева: 21-05-2008 МЕГЛЕНА ПЛУГЧИЕВА: ОПОЗИЦИЯТА ЩЕ СЕ ВКЛЮЧИ В КОНТРОЛА ПО УСВОЯВАНЕТО НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ПАРИ  


http://www.europe.bg/htmls/page.php?category=5&id=14482


За мен е вече окончателно ясно, че България няма нужда от партии, а от личности, които ще се явяват на избори на местно ниво и след това национално. И така в парламента.

Демократичност и грешки?

Днес сутринта гледах Костов при Бареков. Между другото, по повод разсекретените досиета на журналисти, стана дума, че сътрудниците от ДС добре са поработили за очернянето на този изтъкнат наш политик.

Тъй като доста упрекват, че някои са критични към Костов, нека цитирам част от последните страници от завършеният ми, преди три месеца, роман "Папо и неговата компания" / част от който някои знаят като "Пътешествие със Стефчо" /, който до около три месеца ще бъде публикуван:

"Здравей, Тоти! В Германия съм. Не се безпокой за мен. Добре съм. Като тръгнахте от морето полицията е установила, че и Баръмов е замесен с иманярите. Ти беше прав - онези ченгета, които ни следяха на всяка крачка, са били там заради иманярите. Смятам, че в Германия ще излекувам параноята си, спечелена в този чуден български свят.
   Да се продадеш надали е концепция. Но поне не си между минатите. По-късно разбираш, че тъкмо ти си минатият, а тези, които  остават честни, не. Дори само защото такава им е била съдбата и не са имали възможност да бъдат изкушавани. Аз лично мисля, че направиш ли веднъж крачката - край.
   Преди да тръгна за насам се срещнах с Владо. Той е с Ана, но и с Полина. Изповяда се пред мен. Призна ми, че когато сме работили за Кьосев, той е провел едно активно мероприятие, възложено му от бившите. Една от подзадачите е била свързана с мен. Трябвало е да направи така, че аз да повярвам, че Кьосев е взел огромен подкуп от приватизацията на телекома. Можеш ли да си представиш!? Аз, и колко още други, с целия си ентусиазъм и вяра е трябвало да сме убедени, че той, Кьосев е подкупен.
   Искам да ти пожелая БОГ да е винаги с теб и да ти посочва верните пътища! 
Ирина
"

ПП.Всъщност, нашите упреци към Костов не са свързани с това дали е бил коректен в материално отношение. Ние го упрекваме, че не изгради ДСБ като достатъчно демократична партия, че не подаде ръка на истинската интелигенция, не привлече хора от нейните редици, за да използва потенциала й, който е наистина дефицит за  България, не създаде вътрешни партийни механизми за решаване на проблемите по демократичен начин, и така отдалечи ДСБ от избирателите, които и без това бяха отровени от медиите под контрола на сътрудниците...За пореден път го призовавам - ако не знае как да се справи с проблема, нека ми се обади, гарантирам, че решението, което знам и мога да приложа, ще е с резултат.

Спрените европари

Ползата от цялото упражнение е че сега БСП може да проведе една “национално достойна” и демонстрираща самочувствие кампания като заприказва за отварянето на 3 и 4 блок на Белене с “оправданието” - щом вие ни наказвате несправедливо и ние можем да сме не докрай коректни. Което от една страна може да накара Путин да не оставя Станишев да чака в предверието, при срещи, от друга някак не се вписва със строежа на новата атомна електроцентрала…Освен ако не е само “умен” ход.

Така или инак, както намекнах преди ден-два, засега Доган мълчи странно.


четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Националнохарактерна интрижка

Първанов, който трябваше тези няколко месеца да подкрепя и наблюдава съвсем изкъсо “мерките” на правителството, разбира се, не го стори. Може би защото нямаше мерки или просто мерките са под нивото му. Затова пък съвсем изкусно използва случая, за да пусне националнохарактерна интрижка - причината на спрените пари била борба в Брюксел между левите и десните. Невидяли друг път в едно да се бият живи и умрели еврокомисиите хлъцнаха…Единственият теоретично печеливш коз коз в ситуацията, който би изненадал всички е ако Доган подкрепи вота на недоверие. Ако бях десен лидер бих опитал да му обещая какво ли не. Което първо би било много по-евтино от загубите, които растат с всеки изминал ден, второ ако по-късно не одържа на обещанието пак бих дал обяснение свързано с икономически ползи и вреди.;)

Манкиране

http://ivo.bg/2008/11/27/

Случаят с Минчо Спасов е аналогичен. Не е важно какво де факто става. Важно е какво се казва и знае. Не беше важно дали ще се създаде работеща система, която да следи и контролира използването на еврофондовете - например граждански контрол. Правителството даде пари на ПиАр агенция да залъгва ЕК…Сега не е важно дали има нередности. Важното е да се отстрани този, който сочи нередностите…Разбира се това отново ще е доказателство за ЕК, че на сегашната система не може да се разчита…Може би БСП иска фактически, щом не може да се краде, България да се включи в сферата на ОНД / Русия /.

петък, 21 ноември 2008 г.

Президентът и визиите му

Аз лично съм склонен да разбера невъзможността на Президента да види истината. Той е от един от най-бедните крайща на България, издигнал се е на най-високото стъпало в България, по стар обичай отпреди 1989 г. са му предоставени стандарти на живот много по-високи от народните / и той ги ползва, вместо да се опита да поживее като средностатистическия българин, за да има повод да го разбере /, има като стремеж да не допусне отново такива като Иван Костов до властта / затова е и готов да подаде ръка на ДПС /, направи огромен скок в разбиранията си за НАТО и ЕС…Все пак обаче той е президент на всички българи и не би било лошо да се вслуша в гласа тъкмо на тези, които критикуват. Защото тъкмо тези / горната статия на г-н Инджев е едно от доказателствата - изброява ги / виждат истината. А истината е че нещата се влошават. Бих му казал - г-н Президент, не бива повече да чакате . Отворете си ушите и кръга от съветници за тези, които ви критикуват, от хора видяли истината за страната.

Цитат от една статия за Юрген Рот, след 4 дни в България:

И за да обобщи този кратък престой в България, той не намира други думи освен тези (на английски): “Беше извъндредно ужасно.”



  1. Последният цитат от този адрес:
    http://www.kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=5109540




понеделник, 17 ноември 2008 г.

Извинения от "Де Зората" до германския журналист Юрген Рот

http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,697.msg17660.html#msg17660

Аз лично също благодарих лично в "Хеликон". Бих бил обаче още много, много по-благодарен ако направи  една книга, която да описва усилията на онези редки островчета на гражданска енергия, които съществуват у нас. В края на крайщата в България е лесно да си от страната на деструктивното / такава благодарна среда има затова /. Трудно е обратното. И второто се нуждае от много повече подкрепа. Имам предвид, че западното общество / на първо място активното гражданство там / трябва да е информирано за трудностите, изключителните проблеми и куража, които имат тези хора у нас...А защо не помощта да се изрази и в един вид консолидация


А дали един такъв опит няма да се превърне в своего рода критика и сарказъм тъкмо към нашата немощ и незрялост, се запитах...Което също ще бъде по-градивно отколкото отново и отново да разбираме за безкрайните сценарии на бандитизъм, кражба, предателство към достойнството, морала и здравето на хората в България, които познаваме добре и които всеки ден ни подлагат на неумоверен натиск.

Не сме готови...

Проблемите ни са изключително дълбоки и по всички личи ще се задълбочават.

Нужен е един всеобщ, дълбок и широк проект - “Смяна на манталитет - в труда, правилата и принципите на функциониране на обществото и индивидите”. Лошото в цялата работа е че дори не се говори затова. Всичко останало, за което си говорим са само индикатори на тотална криза, а борбата, ако изобщо я има, срещу индикатори, ако не безполезна, то със сигурност е безрезултатна.

С което се обръщам към хората, които имат някакъв авторитет всред гражданското общество да поемат инициативата.

петък, 14 ноември 2008 г.

Юрген Рот и приказката за неволята

Снощи вечер, към 8 часа, гледах г-н Юрген Рот по Ре Ти Ви при представянето на книгата му книгата му „Новите български демони” . Между другото на въпрос на Иван Бедров за Румен Петков просто си каза човекът - ниска интелигентност. Това обаче в България не е кусур, май .

Та…Скочих, облякох се и след има-няма 30 минути бях в Хеликон. Купих си книгата и изчаках автограф. Благодарих на Ю.Рот с развълнувания си немски, че ни върши работата…Той, човекът, се опита да ми кажа, че и ние трябва нещо да правим, но аз му обадих, че може би в частта за Тадаръков е цитирал инициирано от нас в Медияпул писмо до ЕК, което го успокои…Че не сме баш капо де.

вторник, 11 ноември 2008 г.

Относно безнадажността ни


Всички сме наясно, кой по-задълбочено, кой, по традиция, по повърхностно, за причините, стратегиите, методите и реализацията им, за падението на страната / най-ясни индикатори - намаляване на населението, ръста на болните и заболеваемостта, състоянието и грижите в болниците - което си е изтезание / и никой не прави  опити за значимо противодействие. Явно ситуацията е безнадеждна. Но и пред времето.  

петък, 7 ноември 2008 г.

Откъс

Кратък откъс от неиздадената ми, но вече довършена, повест "Пътешествие със Стефчо" или "Папо и неговата компания". 

"И Тодор Петър се питаше, дали ниските и слаби култури и удоволствията им правят възможно прибягването до  авторитарното, за да постигне някакъв напредък. Изобщо ситуацията, която имаха сега в България, не беше наистина демокрация. Тъкмо слабостта даваше дръзката и опасна мисъл, че за да се стигне до по-високи цели с трайност, трябваше да се гради някакво Заедно.  
Но съзнанието на Тодор Петър, както сам се усети, пак с нещо като сарказъм и самосъжалителна ирония, беше препълнено с толкова много други съзнания, че той не рядко се чудеше къде е.  Мислеше толкова много за страната, а в същото време влезеше ли в някакъв контакт на елементарно ниво моментално, тези, които бяха страната му, го завъртаха на пръста си. Кое да пазиш повече - достойнството си, когато не издребняваш или да се пазиш да не те изпързалят. 
Заговори се с младеж, съсед по място, който се връщаше в Германия.
- Прибирам се след няколко месеца в България.
- Какви са ти впечатленията?
- Направо съм зажаднял за малко цивилизация  - каза младият мъж. - Сори. За това време се нагледах на толкова простотия, селяния, сивотия, грозотия, завист, мързел...
И продължи:
- Малки злобни човеченца, парвенющина и чалга. Да си гласуват за кметовете-ченгета, мафиоти и комунисти. Затова ли бяхме на онзи митинг на Орлов мост? Аз се спасявам. Аз май отдавна съм се спасил, само че ми трябваше малко време, за да осъзная, че всъщност изобщо нямам никакво, ама нито грам никакво намерение да се връщам там."

Непрестанно ни се напомня...

Става дума за манталитет, който постепенно, но напълно последователно беше изграден и днес се проявава с целия си блясък. Манталитет практикуван от официозите - медии, Президентът и Премиерът. Манталитет на манкиране, разкрачване, подгъзуване с намигване и хитра физиономийка или с обезценена и смешна премереност. Манталитет, който Сергей Станишев определи горе долу така - достойнството било вътрешно състояние.

Ежедневие

Ежедневие

Овчарче, прокурор, Сергей,
сокол и следовател - нъмбър уън
си вързаха взаимен знаменател.
Крадец, послушник, негласна буква,
хитрец и в никакъв случай дупка,
поведоха народа на покупка.
На показ се излагат всякакви килоти
оцапани, накапани, насрани,
цените в рубли, долари, лири и догани
прескачат се на цели бали
във сейфове, трезори
от бедни, мрящи пенсии
източени кървящи в рани.

Но няма жалост щом си плужак,
казва кака Масълце замезла
на мъжа мезе отцепила
от държавната маса
европейска баница
тъкмо днеска.

вторник, 4 ноември 2008 г.

За Кремиковци и трудовия морал

http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1249743

Може би не е зле да си кажем, че комунистическата глупост тогава е сложила основата за банкрутите на България, както и за значителното изоставане от нивото на стандарта от другите соц. страни, което е предопределило и безсмислеността да се трудиш ефективно изобщо. При положение че една бездънна яма гълта труда на милиони...Днес това продължава вече в други, свързани с морала / законите, управлението, партиите, ДПС и т.н. / области на живото с доста по-мащабни съсипии.

понеделник, 3 ноември 2008 г.

Свободен изказ на мнението

Иво Инджив, 2.10.2008

http://ivo.bg/2008/11/02/подариха-ли-ни-свободата/

под което сложих следния полупоетически  
Very Happy коментар:

Колкото и да не сме доволни от резултатите, предвид съществуващата в страната ретроградност, както и организираната назадничавост от човешки отношение, политика, икономика, свобода на изказа, както и способност за възприемане на тази изразена свобода, животът ни днес щеше да е още много, много по-ограничен, ако тези, които могат и искат да изразят свободно мнението си не го правиха и правят.

Това, което ме притеснява е че тъкмо не народни будители градят концепции, а истинските такива не могат да намерят път за общи концепции и действия.

петък, 31 октомври 2008 г.

ГРАДЪТ Е БЛИЗО И ДАЛЕЧ

ГРАДЪТ Е БЛИЗО И ДАЛЕЧ

1982

По-рано Стефан Киров смяташе, че обича да обмисля, че се стреми да разбира хората и постъпките им, но когато видя, че приятелката на сина му остава в къщата им, се получи съвсем друго. Като че новият живот го беше засилил повече отколкото трябва и сега със зъби и нокти трябваше да се вкопчва и връща назад.

    Влакът изпълзя извън града, набра скорост и край прозореца се ширна есенното поле.

Не беше обиден, а струваше му се - непоправимо огорчен. Сякаш синът му беше играл досега някаква не дотам чиста роля...Мислеше много, посрещна и изпрати много нощи, но не намери сила в себе си да вземе някакво решение. Питаше се къде му е мястото в този свят и си припомняше последните години, откакто младият беше узрял и с целият си дух разсъждения го беше накарал да научи още нещо. Така можеше да се мисли за съвременен човек. Но за какво беше нужно? Малко повече свобода в мислите. Малко повече нерви. В службата - една по фина чувствителност. Сякаш имаше значение какво си въобразява какво мисли и чувства всеки от колегите му.

    Влакът се носеше. Полето се вдигаше и падаше и земята, като че дишаше заморена. Човекът срещу него се готвеше да го заприказва, но Стефан Киров се загледа в багажника над главата си. В този миг му се струваше, че него са пратили в тази трудна командировка, защото нямат доверие на младите...

    В единадесет преди обяд стъпи в заспалото градче. Влакът отпътува, а той мина през полутъмна чакалня и излезе на площадчето пред гарата. Наоколо нямаше жива душа. Постоя, за да свикне със слънцето, положи старата си чанта на близка пейка, седна и запали цигара.

    Света на младите му се виждаше дребен, неважен, съвсем различен от неговия, какъвто го
помнеше от времето през младостта си, когато дойде в града. Спомни си националните младежки бригади и песните около лагерния огън. Дори беше смешно, че си спомня точно това, но в момента, опитвайки се да съпоставя, сякаш само то имаше смисъл.

Площада завършваше при ред стари къщи с чак гнили стрехи и очукана мазилка. На едно място пишеше “ железария“ , а отдолу магазина изглеждаше затворен от десетилетия. След това теренът се надигаше и там, сред повече растителност, бяха новите огради с табелки “Образцов дом“ край вратите. Още по-нагоре по склона стари къщи, варосани кой знае кога, се гушеха самотни вред обагрени дървета и висока, суха трева.

    Стефан Киров седя дълго на пейката, а душата му се пълнеше с нещо отдавна забравено и жално. Сякаш омачкан от новия, от градския, бързия живот не беше оставал сам със себе си. Сега не го тревожеше нищо. Нещата си бяха отишли по местата и той постепенно се отпусна - както отдавна, много отдавна - не се занимаваше повече нито с другите хора, нито със собствените си мисли... А света беше просто, познато, бавно устроен.

    Почака. Спокойствието, за радост, не се стопи, а напротив, стана по-осезаемо, едва ли не се сля с така мил шум. Като че мелодия. Той дочуваше звуци от жужащи някъде пчели, от шумящо сено, от сенчести и горещи дворове.

    По-късно стана, взе чантата си и тръгна бавно през площада. Предприятието се намираше недалеч, вляво, покрай железопътната линия. Стефан Киров отиде направо в плановия отдел, видя се с хората, поговори с тях, прегледа необходимите документи. На обяд един от колегите му го заведе в малко ресторантче. Докато се хранеха Стефан Киров се разприказва свободно за работата си и не съзнаваше, че в мига не се интересува от нищо друго. Беше обзет от така силна вяра в себе си, че се чувстваше несравнимо добър и обичаше всичко и всички.

    Работата се оказа дори проста и към пет, след като я приключи успешно, той се сбогува и тръгна обратно към гарата. По пътя мина под надвесила плод на тротоара лозница, откъсна си няколко кехлибарени зърна - друг път не би и помислил, и ги схруска с наслада. Когато стигна площада слънцето огряваше само склоновете наоколо, но в ниското още се долавяха отблясъците  му и въздухът беше златен и зрял. Пред гарата имаше сергии на селяни и сега, след края на работния ден, хора от градчето се бяха събрали на приказка или на пазар. Стефан Киров купи бурканче мед, прибра го в чантата, прекоси площада и мина през притихната и чиста чакалня. Взе си билет. Плочките на перона, изметени сякаш току що, изпускаха приятна топлина. Той тръгна напред-назад, искаше му се да върви и да не спира, но когато подмина гаровата постройка изведнъж забави крачка. Под голям, див кестен имаше пейка, на която седеше някакъв човек. Без сам да знае защо, Стефан Киров се приближи и попита:

- Свободно ли е?   
- Да, - отвърна мъжът. - Свободно е.    
Седна в другия край на пейката и погледна непознатия. Имаше гъста, вече прошарена, остра коса и грубо, изпечено лице с много бръчки. Беше облечен просто и чисто.  
- Ще посрещате някого? - попита Стефан Киров без конкретно любопитство, само за да подхване разговор.
- Да - вдигна глава мъжът. - Чакам. От моята посока влакът минава само веднъж. Този, вашият влак е и моят.   

Стефан Киров изпита чувството, че познава този човек страшно отдавна. Загледа се отново в него, като че искаше да открие с очи тайната на тази така очевидна близост.   
- А вие, какво? - попита мъжът. - Ще заминавате ли?   
- Да - отвърна Стефан Киров. - Свърших си работата и ще заминавам, - и продължи някак неусетно: - Но ми харесва тук. Много ми харесва.   
- Мъжът се усмихна едва-едва.   
- Какво може да ви харесва? Глухо място.   
- А защо? Точно това е хубавото.

Обзе го някакъв нов пристъп на спокойствие. Може би заради човека, може би защото падаше така прекрасна, миришеща на зряло, спокойна привечер и защото хълмовете над градчето бяха огряни от последните слънчеви лъчи, а високото небе светлееше безкрайно и прозрачно.   
- Да, хубаво е тук - пак каза той. - Като се пенсионирам може да си намеря някое такова местенце... Да живея...

В сравнение с това, което изпитваше в този миг, живота в града, мислите за простъпката на сина му, мислите за службата, изглеждаха така жалки и Стефан Киров знаеше, че не иска, не иска да изгуби това блаженство.
- Сега има много такива места - прекъсна мислите му мъжът.
- А насам, има ли?   
- Има. Ей, отзад , на бърдото, колкото щеш празни къщи.
- Много ми харесва тук - отново каза Стефан Киров.   
- И аз затова седя още, - рече мъжът и извади пакет “Арда“. Ама умира животът тук. Няма напрежение, няма...
- А... Защо? Тук животът е естествен. Така трябва да живеем всички.

Човекът замълча. Най-неочаквано Стефан Киров почувства, че е прехвърлил някаква неназовима граница. Сякаш прекалено много се беше облегнал на прекрасния миг, на спокойствието, на добротата, която излъчваше човекът до него и усети, че кротката, бавна, следобедна омая се губи нанякъде. Затова попита:
- Вие какво работите?
- Земеделец съм - рече мъжът и Стефан Киров, само от звука на гласа като че ли възвърна увереността си. - Хората сега не го мятат за някакъв успех в живота, но аз съм доволен. Вдигнах къща, кола купих... Лошото е другаде. В душата. Сам живея тука.
Човекът посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади огънат, карират лист хартия и го подаде на Стефан Киров, който го пое, разгъна и прочете:
"Тате, градът не бил за нас. Чакай ме в най-скоро време. Симо“      

Датата беше от около месец назад... Върна листа и погледна събеседника си. За пръв път си срещаха очите за по-дълго и Стефан Киров, чак по-късно щеше да го осъзнае, видя тъга подобна на неговата и знаеше, че и мъжа е видял същото... И това кратко и така неясно разбирателство му се стори подобно на целия изминал след обяд, стоящ на фона на хилядите дни преминали в града.

- Преди двадесет години - аз съм вдовец - можех да се оженя повторно, но не го направих, - рече мъжът и замълча за миг. - Не исках да го гледа друга.
Човекът повдигна бавно очи и се загледа през железопътните коловози, където няколко изпочупени товарни вагона стояха тъжно и сякаш обрасли отвсякъде с бурен.
- Със сина се разбирахме много добре. Това къща, работа - много помагаше. Неразделни бяхме и затова като отиде войник ми беше много трудно. Но... Но като рече човек - оправя се... Върна се след две години и сякаш не е той. Мълча, сумтя неделя-две и аз му рекох, не той:“Какво има сине?“ Вика ми: „Ще отида да живея в града, тате.“

Мъжът дръпна за последен път от цигарата, стана, отиде встрани до желязно, грозно кошче и хвърли угарката. Върна се и седна отново:
- Аз не му се сърдя - така е трябвало, но той някак се чувства...
- Гузен... - кой знае как у Стефан Киров дойде тази дума и след като я изрече му стана неловко, но човекът не обърна внимание и продължи:
- Не се обажда. Тук има къща, кола - там живее в бекярски фургон. Казаха ми момчетата оттук... Преди половин година получавам писмо, и то такова - два три реда, той така пише. Казва: „Ще се женя“. Хубаво, си викам , но повече нищо... После дойдоха тези два реда, - и човекът посочи към вътрешния джоб на сакото си.- Сега го чакам. Всяка вечер. И си мисля:“Какво ли става там?"

- Ще се върне - каза неочаквано Стефан Киров с очи приковани в някаква несъществуваща точка.   
- Не, няма да се върне - каза мъжът. - Няма да се върне той, но поне да си идва от време-навреме. Ще вземе колата. Пресни яйчица, продукти да му давам.   

Отдалеч се чу свирка. Стефан Киров се изправи, беше се отпуснал, неочаквано и без да разбира защо. Взе чантата си  и изчака влака да нахлуе на гарата. Извърна се и подаде десница.   
- Ще се върне - каза по-скоро повтаряйки казаното пред малко.   
- Със здраве - рече мъжът, стана и се ръкува.- Със здраве.   

В гласа му прозвуча нещо познато, но неясно. После, докато пресичаше първите два коловоза, Стефан Киров разбра, че това неясно нещо е примиреността. Напомняше му за самотни мигове. За безкрайно тъжни вечери. Отвори вратата на един вагон и се качи. Обърна се... Мъжът седеше все там, на празната пейка, заедно с кестена и червеникаво-златните му клони и чакаше. Всичко това изглеждаше прозрачно, чисто, ясно - така се запечата в съзнанието на Стефан Киров и когато влакът потегли и той го загуби от погледа си, душата му се сви, и той отново се почувства привично зле, както сутринта, преди да стъпи в градчето. Тръгна по коридора. От една отворена врата на купе се чу как непознат глас каза някому:   

- Твой човек е, няма как, ще го търпиш.   
Стефан Киров спря. Изглеждаше външно спокоен, но после отвори най-близкия прозорец, бръкна спорно в чантата си, извади бурканчето с меда и със сила го запрати навън. Стъклото се удари в бетонен стълб край железопътната линия и за миг се видя как меда потече тежък и блестящ. После се надвеси от прозореца и докато вятъра рошеше косата му, дълго гледа към малкото градче, което все повече се губеше далеч, в сянката на златната и пурпурна, есенна привечер.

                    ***   
1995
След написването на горния текст (според един приятел по-доброто име за „Слаби разкази“ е „Слаби текстове“) имах щастието да го представя на един от тогавашните ни изтъкнати литератори. Те, разбира се и сигурно с право, винаги ме правеха на две стотинка. Покрай многото забележки по полето и редовете, под мястото, където Стефан Киров хвърля бурканчето с мед, беше написал - „Защо?“. Тогава, в началото на 80-те и аз самия не можах да се сетя. Чак десет години по-късно това вече не е загадка за никого.


четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Приемам въпроси относно:

Посреща бурният всредвятър 
Лъжовно чист и дапокварен 
На подводните течения 
Ветропаказател и подгонен ветроход. 

Вещана на нощен посрещач 
Прощална и отморена целувка 
Пресипнал леко мекотел 
Наследство идващо от утре. 

Басмен е късопаметния скрупул 
Незрял играч за нежната душа 
Безбог във староселски купел 
Препаска за личната невясна. 

Относно българските политически партии и малцинствата

Разбира се, че етносите ще искат свои политически представители, след като "сложните", да не кажа друго, българи ги загърбват и не ги включват в управлението на страната, а ги оставят в ръцете на съмнителни с "организации". Да повторя старото си, вече около 10 години, предложение: във всяко от демократично съществуващите партии - ръководството, трябва да има квоти по етноси, религиозни и племенни групи, пропорционално с процента на тези в общото население на страната.


Започват да узряват 6-8 години след като лансирах идеята / в стария Медияпул /. 
Днес и Константин Паскалев каза същото:  


Огнян Минчев
http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=573020  
"Но най-лесната и разумна формула за интеграция на малцинствата и за отърваване от тази криминализирана етническа корпорация, в каквато се е превърнало ДПС, а и от мутренски политически проекти като "Евророма" по отношение на ромите, е всички български партии да започнат да привличат представители на малцинствата към всички изборни и административни позиции. ГЕРБ вече го прави."

вторник, 28 октомври 2008 г.

Предзимна политическа Копакабана

Копакабаната се разгърна.

Първи дъжд,

пръв зимен повей.

Разгърдени, с наболи зърна

политически трупове

се наредиха за снимка.

Глиган до кошута

и прошарена къртица

до шамандура.

Жълти листа прокапаха

по тротоара,

на всеки вестникарски

ъгъл раздаваха

паунови пера.

Мъглата се сгъсти.

Десни соц-идеи

напираха невъздържано,

докато либертианството

изфръкна

като гола смугла

красавица

от пъпката

на посткомунистическата

диктатура.

На мястото на мавзолея

няколко

травестивни духа

оголили дълги бедра

и задници

с женски форми

в мрежести чорапи

танцуваха самба.

Мистър Клайн и Бай Ганьо

България се превръща в поучителен разказ за ЕС
http://express.bg/story/27965

По-голямо падение от това - здраве му кажи, а то, хитро усмихнатото мистър Клайн, което измъчено направи правителство, за да поучи ЕС, продължава да стои голо, но с рокерско яке на ръба на басейна и въпреки че има малко българска кръв / но достатъчна / да се тупа в гърдичките и вика - Булгар, Булгар.

Зимния сън на гражданството

http://ivo.bg/2008/10/27/гафологична-експертиза/

Коментар след статията:

"Зимният сън на гражданството ще свърщи когато пукне интелектуалната пролет - туй е ясно.

Но аз съм загрижен повече за селячеството - ония хора по безбройни селца и паланки, знаещи твърде малко, виждащи твърде наблизо, живеещи предимно с първа програма и радио Хоризонт (или радиоточката). Интелектуалецът има склонност да пренебрегва тия хора (намирайки ги навярно за твърде незначителни) и да се държи сякаш те не съществуват, като по тоя начин ги оставя изцяло на ласките на “другарите” неспиращи да обикалят страната - на горещите им ръкостискания, на добродушните им усмивки, на простите топли думи, на сладките им обещания.
Ето една илюстрация (
http://bsp.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0030&n=002035&g=).
Докато интелектулаецът от високо сърдито кори тия хорица за невежеството и слепотата им, “другарите” се оказват единствените които ги обграждат с някакво внимание. Така на туй простодушно множество не остава друго освен да се довери на единствените които проявяват някакъв интерес към него - “другарите”.

За тия хора аз съм загрижен, защото гражданството рано или късно ще се пробуди, но тия хора без чужда помощ немогат да го направят, а техният глас тежи наравно с тоя на гражданството. И всичко е въпрос на количествено съотношение, а то е ясно изобразено в изборните резултати на “столетницата”.

Коментар от: Шебек | октомври 28, 2008, 9:37"

Напълно съгласен съм с Шебек. Към “селячеството” включвам така и помаците, турците и циганите. Което показва както “потентността” на интелектуалеца / разширявам тази група, тъй като тя е относително много малка у нас, с тези, които имат някакво еврпопейско разбиране за цивилизованост и обществена дисциплина на основата на общ интерес /, така и бъдещето пред страната.

Иначе относно идеята на А.Грънчаров относно най-големите гафове на политиците нямам никакъв проблем с “аза” си, за да участват. Направо съм зажаднял и петимен за нещо общо направено…Проблемите в случая са че тези парадокси са безкрайно много, като се започне от повлияната от БСП и “агентите” Конституция, мине се през решението на Конституционния съд, пак с достатъчно ДС агенти в състава му, че ДПС не е етническа партия, та до 600-те дни и решението за стратегическото партньорство ДПС - БСП.

Проблем е и фактът, че почти изключително “островчетата” на гражданската активност у нас се занимават с критика, което, независимо, че е обяснимо, си е деструктивно.

На мен ми липсват идеи и желания за съвместни, хайде да не кажем действия, но поне проекти, които да се занимават с организацията на общо движение срещу политическото и обществено, дори и на елементарно ниво, функциониране на обществото и страната.

Големият шлем

От блога на Иво Инджев:

http://ivo.bg/2008/10/27/гафологична-експертиза/

"Радостен, че е услужил на Владимир в торпилирането на западната стратегия, Георги Първанов изтупа набързо овчарската си торбичка с метафори и от нея изпадна нещо като хазартно-спортен термин. По принцип Първанов борави предимно със спортна тематика, но в случая „вкара” и интелектуален елемент, наричайки подписването на три енергийни проекта с Русия „голям шлем” за България. Нерде бридж, нерде тенис! Карай да върви!"


Гражданската летаргия не би могла да бъде прекъсната, защото гражданството в лицето на тези, които под Голям шлем в случая са разбрали, че руския шлем е здрав, висок, закален и непробиваем, са голямото болшинство, които не само поначало не биха се противопоставили на такъв един руски шлем, но и поначало се боят от шлемове…Иначе руските капитали, с участието на доста подставени лица, са си поизкупили, къде тук, къде там, а може и тук и там, доста собственост и няма да са радостни ако тази собственост се обезцени много. Шансове за България относно този факт са двуяки..А може и да са параяки;)










събота, 25 октомври 2008 г.

Мистър Клийн или мистър Клайн?

Вчера Станишев, от трибуната на Народното събрание, отново изрази мнението, че банкавата система в България била стабилна, имали сме резерви, които щели да поддържат и индустрията...А ако греши? Каква ще бъде личната и колективна отговорност на тези, които не обръщат внимание на предупрежденията, ако стане белата? Много е лесно да артикулираш стратегии при положение, че после друг плаща сметката. Та, в този цирк, не е лошо на мистър Клайн, поне откъм блоговете, да му се напомни, че ако греши може и да отиде на съд. Но съд за какво? Че е опропастил не знам си колко милиарда, че е благодарение на кризата ще пострадат милиони хора?  


ПП.Аналогичен случай Милен Велчев и "преобразуването" на дълга.


петък, 17 октомври 2008 г.

Българската "демократичност"

Странна, да не кажа дълбоко грешна е българската демократичност. Приема за равностойно всяко племе или живинка заселила се тук. И очаква, само защото има външно подобие, да реагира като него самия - тук е думата за Възраждането. / всеки съди сам по себе си, нали /. Но това не е само наша грешка. Европейските страни от ЕС реагираха по същия начин като приеха България в семейството си само защото и България била държава. / разбира се в случая не включвам обстоятелството геополитика /. Така или инак, ако задэържим за малко по-дълго пред очите си горния проблем, би трябвало поне да се направи една база данни на потенциални управляващи - от община през всички институции, като на всеки потенциален кандидат се дава бонитет /надеждност / за отношение към "понятието" държава. И на такава основа се избират и тези, които водят, управляват и представят страната.

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Неовъзраждане

Както и да го въртим, както и да го сучем, отдавна е ясно, но днес го артикулирам - нужно е Неовъзраждане / (c) Boabab 16.10.2008 /. И, разбира се, влезли честно и обективно в конкурентна борба проекти за реализирането му.

сряда, 15 октомври 2008 г.

Пак за "глобална" политика;)

[Zdravka]
Имат си стабилно мнозинство. И затова хич и не мислят да подават оставки.
И всякакви закони ще си приемат. . И всички закони ще са насочени към политически противници.
Като закона за "черен списък за батковците във властта". Кой го знае и с какво име са го накиприли.
Та по този закон кого мислите ще проверяват, ще санкционират и ще огласяват името му?
Не, нЕма да е Първанов, Боабабе!!

А Гиньо Ганев има да ги обдусманваааа...Здравке, знам кой батько ще е пръв. :) Те имат желязно логика - ние, казват, ще крадем и ще сме глупави управляващи, защото американците са световен жандарм и защото Балкан беше продадена за стотинки...

Но, има една малко или по-малко силна, голяма логика - светът се преразпредели и ние, за радост, минахме от другата страна и така или инак всичко ще се променя. Бавно, но сигурно. / поне докато Китай, Русия и Индия не станат първа световна сила. :) Но..., за да са първа световна сила трябва и духовна и философска сила / в смисъл революция във формата на собственост при тези три страни /. Което означава, че когато отново трябва да сменяме лагера :) ще отидем не при днешните./

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

1982
ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Прострян под плътната сянка на ореха и под похлупака на шума на полето, уханието на див джоджен и сено, ромона на звънците, Карата сънуваше, как в тъмна нощ се прокрадва в миришещите на гюл дворове на турчина и заравя тъкмо срещу кьошка на харема изсъхнала и вързана с навосъчен червен конец кост на овца за огън и мор.

Чу конски тропот, отвори очи и се поизправи. Зад овцете, които се юрнаха откъм чешмата, черният Ибрахим и двама от сеймените му пускаха конете си и прилепяха за майтап тела към шиите им. Карата, прав и застинал, следеше как към небето се вдигат облаци кафява прах. Когато осъзна, че тропота на конете се загуби, затича след стадото. По-редки, а след това и по-гъсти талази го обгърнаха, ослепя, а лаят на кучетата брулеше дърво, накичено с безброй хлопки по клоните, които бясно дрънчаха. После привечерното слънце проби отнякъде и гърбовете на овцете, които се носеха пред него напомняха бавна, като от някакво приказно видение река, над която лази пурпурен дим... и, о боже! Отляво се разля дълга сянка, кучетата притихнаха и той разтреперан спря.

Помисли за дявола, но около сянката повя слънчев ореол, задържа се за миг - бавно изтля и придоби все по-човешки очертания. Карата разпозна Торбалан. Спомни си вечерите от детството, когато се гушеше под чергата и се плашеше, че Торбалан лази край зидовете и герана.

С голяма, полупразна, зеблова торба през рамо, облечен в някога син, изгнил и кърпен, с широки ръкави, турски халат, който се държеше само от една връв на кръста, Торбалан като че се чувстваше много добре. Беше с гола шия и гърди, а босите му крака, като че мазани със сребърна вакса от мръсотия, накараха Карата да размърда пръсти в цървулите си. Но онова, което стресна овчаря, бяха светещите , лениви, като на голямо бебе очи, които гледаха от едно брадясало, слабо лице, а синкавото им бяло ги отделяше някъде другаде. Карата за пръв път виждаше очите на Торбалан. Почувства, че не ще издържи повече, свлече мишци..., но бързо се съвзе, рипна и като едва не закачи рамото на скитника, се затири след стадото. Отново се виждаше, че отмъщава, но кой знае защо, нещо ново притисна сърцето му. Не беше ярост, ожесточение или безсилие...Когато настигна овцете, замахна с кривак към най-близката, наведе се, загреба шепа прах и я размаза по лицето си.
Сякаш нож преряза прашния и мек свят и ясно, с всеки контур на китните дворове, белите стени и дувари, широки стрехи и сивите покриви се видя селото. Лежеше си на склона, един от първите пред балкана. Леко като птица, която още малко и ще излети, ако в горния му край не се открояваше бялото минаре на джамията. Ето и кошарите. Кучетата си знаеха работата и овцете бързо се юрнаха в заграденото. Карата забеляза, че както винаги, застиналите в другия край на кошарата доячи го наблюдават и затуй свирна уж весело на кучетата. Тръгна към селото, пресече моста, навлезе между къщите. Овошките над дуварите леко потреперваха и разливаха тих шепот нататък по сокаците, чупките на зидовете, еркерите и нишите. Слънцето се криеше вече зад склона и гълъбово синият въздух на сенките изписваше всичко. Там някъде Торбалан се мерна отново, наведе се, вдигна нещо от земята - я пирон, я някой търкулнал се плод, прибра късметя си в оръфаната торба и изчезна зад едно кюше. На Карата се стори, но сигурно беше заради залеза, че гълъбово сините контури придобиха виолетови и морави краища.

***

Откакто го сполетя бедата, Карата живееше като прокажен, сам, в малка стая, вкопана в земята, встрани от бащината си къща. И таз вечер той се изсули като лалугер през двора и тази вечер се строполи като отсечен на нара... Но кой знае защо главата му сега беше бистра - живота само привидно продължаваше да тече без него... Облечен с най-хубавата си дреха, дето я имаше от най-далеко, чист, натъкмен, ето го - вече идеше към кръчмата. Юнак, с бяла риза, син, гайтанлия елек и червен пояс, от който предизвикателно стърчеше втъкнат нож с красива дръжка и извита кания.

- Да опустейш! - го прокле гърлен женски глас от чардака на близка къща.
Карата стъпи още по-твърдо и с още по-твърда ръка хвана дръжката на ножа...
Селската кръчма беше вече пълна и сега в полумрака се чуваше тайнствения и напрегнат шепот на много гласове. Когато Карата влезе, настана тишина, но той тръгна тежко към масата в ъгъла, където някога беше най-шумно, а сега здрачно и загърбено от всички.

Седна, заби юмрук в масата.

- Стопанина!

Момчето притича и сложи отпреде му едно юсче.

- Бай Евтиме! - се обади някой и напрежението спадна. От вратата влизаше Евтим, едър, спокоен чиляк.

- Добър берекет, съселяни, добра вечер - поздрави той.

- Ха, добре дошел!... сполай!... добра вечер! - се обадиха от разни страни.

На Карата му стана страшно тежко и затова се извърна към прозореца. Неочаквано видя отново Торбалан, който също идеше към кръчмата. Нагоре една птица пресече високото небе и при всеки мах на крилете й до хоризонта се разпростираха вълни. Пред скитника и крилете на птицата все още беше като че светло, докато птицата не се скри над стрехите и вратата на кръчмата не се отвори.

- Я, Торбалан! - провикна се някой. - Талисмана на село... - се засмя друг. - Има-няма пет години не се е вясвал насам. Всички се разгълчаха, това беше пак нещо ново... Торбалан пък си стоеше свит до вратата. В сумрака очите му не се виждаха, пристъпяше от крак на крак, недоумяваше...

- Я ела насам, чоджум - надигна глава от своята маса Евтим.- Ела насам и сядай!
Торбалан свали чувала, който носеше на рамо до краката си и тръгна плахо между масите.

Селяните се подсмихваха, побутваха го по рамената:

- Сядай, сядай! - Евтим посочи празен стол до себе си.

Скитникът седна, после се поогледа - Карата се беше свил на своята маса, при тезгяха палеха вощениците и по потона играеха сенки, докато момчето ги разнасяше. Селяните попридръпваха столове, изпечените им лица проблясваха, миришеха на соби, на плодове и кър и той се поотпусна, погледна леко, намести се на стола.

- Казвай сега, - рече някой нетърпеливо,- откъде идеш, къде отиваш?

- Кой, аз ли? Амчи ... рих цяла зима за едина хляб оборите на Рафи долу в ...

- Кой Рафи, бе?

- Рафи бей.

- Е... - проточиха селяните, позасмяха се. Един дори рече - келешка му работа.

- Я остави туй! - обърна се Евтим целият към Торбалан. - Какво ново-вехто има по света? -

Да си здрав, все същото сий чорбаджи - рече с радостен, по-откровен глас скитника. - Таз година навред се хвалят, щедри са хората.

- Ти преди да питаш, дай му една ичкия - обади се някой.

- Бай Георге дай и една люта чушка - подвикна някой.

На масата веднага се появи още едно юсче, побутнаха и козя пастърма. Размазаха глави лук. Торбалан пи, замези, пак пи, очите му овлажняха още повече.

- Да сте здрави, чорбаджи! По-рано мене за нищо ме не питаха, гонеха ме дори... А сега, виж...

- Я ти кажи, - прекъсна го Евтим. - Я кажи, нъл` ходиш по света, кажи за турчина...мъстят ли на изедника?

- Що? - стресна се Торбалан, затаи дъх, сниши се, но и присви леко едно око...

Селяните се спогледаха. Разсмяха се.

- Нищо, нищо. Е тъй де! - рече Евтим и погледна към ъгъла, където стоеше Карата. - Тук не сме вече само свои.

Карата целият се завъртя, двама млади прихнаха, но той ги погледна страшно, като див звяр и те се свиха. Като че дори и ленивите пламъчета на вощениците и те замряха. В настъпилата тишина някой се изплю на пода и внезапно не друг, а Торбалан се изправи. Проследиха го, като че омагьосани, как бавно прекоси кръчмата, седна срещу Карата и го загледа виновно, предано и подмилкващо се като добро кафяво куче. Карата се сви, гнева от очите му изчезна, бавно се свлече на мястото си. Настана тишина. Само един равен глас се обади:

- Кажи, как може тъй да съ живей?

Торбалан продължаваше да гледа виновно Карата, после извади отнякъде скъпа, не за неговия хал кехлибарена броеница и опрял лакти на коленете си запрехвътля зърната й.

Същият глас се обади отново:

- Пак го е сторил за смях...

- Кой?

- Ибрахим. Викал на майтап и натирил стадото.

- А той?

- Пак нищо.

- А на полето - рече високо Евтим, - няма едно зърно да падне. Здраво жито - берекет година.

Един пийнал глас отвърна:

- Не, негодното трябва да падне. Пък ако не падне огън да го гори!

Карата застина, кръвта се дръпна от лицето му, скочи, сянката му се надвеси от потона, изтегли ножа си и го заби с ярост в масата пред себе си.

- Ще го бъде - викна, но знаеше вече, че е обречен на нещо друго . - Ще има мъст и то страшна...

***

В среднощ, още сънен, Карата скочи. Отвън лаеха кучета, някой тропаше и подпираше външната порта. Грабна ножа си, измъкна се от стаичката си и без да мисли прибяга в горния край на двора. Залегна във високия бурен и примря. Отвън викаха на турски и напираха още по-люто. Баща му се появи под лозницата, надзърна при него и като видя, че го няма закрита към външната порта. Отвори. Отвън нахлуха с фенери. По белите стени на зидовете заиграха сенки.

- Само у син ти е броеницата ми, гяур - беше гласът на Ибрахим.

Карата разбра, че трябва да бяга. Изправи се в копривата и се метна на дувара.

- Ето го - изреваха.

Пропукаха пушки. Гавазите се развикаха.

- Джумбууш - се издра някой.

Той бягаше вече по сокаците. Босите му крака не вдигаха шум, а тъмнината го криеше. Някъде далеч зад него се загубваха преследвачите му. и само от време-навреме пропукваше, като че само за забавление пушка. Тича докато не стигна края на селото и не се свлече в тъмния увраг на реката.

Нагази в топлата вода и се запровира из ниско легналия върбалак. Клон го удари в лицето, препъна се в камък, отново се хвърли напред и така докато не стигна дълбок вир и не се притаи в гъсто обраслия бряг. Откъм селото вече не се чуваше нищо.

Колко време стоя до гърди във водата не знаеше. Само знаеше, че вече нито знае нито иска да знае кой е, какво ще стане с него, с живота му до момента и с живота му нататък. Изтощената му от преживяното същата вечер душа, страданието заради изгората му, отлъчването, подигравките, омаломощаваше тялото му и всичките възприятие на околния свят бяха само под контрола на чувствата му. Високо светеха звездите в тишина, ниско в тъмното леко шептеше водата, а над нея ехтяха звуците от всяка будна малка твар и живинка.

Но той знаеше, че този мир лъже. И наистина. Внезапно, далеч пропука пушка, после над главата му петънце бял облак, като че пламна на залез, разрасна се и ето цялото небе гореше. Далеч се чуха викове, земята затрептя - някъде бягаха подплашени животни. Карата вече знаеше. Горяха къщите на Ибрахим...

След време внезапен шум горе на брега го стресна. Карата се надигна - вече не се пазеше. Беше човек. Охкаше, стенеше, свличаше се надолу. Клоните на храстите се чупеха под тежестта на тялото му. В този момент луната се показа и Карата разпозна Торбалан, който лежеше безжизнено до брега и сега само дишаше тежко и хриптеше. Карата излезе на плиткото, стъпи на твърдо и припълзя до скитника. На врата му зееше голяма черна рана, дрехите бяха подгизнали в кръв, а големите, като на бебе очи се притваряха и гаснеха. Карата се опита да го подхване, да поповдигне главата му, но скитника само изстена за последен път и утихна.

- Оох! - простена Карата.

Стоя дълго над безжизненото тяло. После го подхвана, извлече го встрани и го положи под корените на едно дърво, където беше по-равно и свободно. Затвори клепачите му и скръсти ръцете му на гърдите. Изправи се, върна се там, където се беше свлякъл Торбалан и взе торбата му, която се беше закачила на един храст.

Слънцето го завари далеч в планината. Бос, стъпваше върху твърдата земя, а долу в полето цялото село, сбраните набързо селяни, раята, захвана да гради новите сараи на Ибрахим.