Откъс

Кратък откъс от неиздадената ми, но вече довършена, повест "Пътешествие със Стефчо" или "Папо и неговата компания". 

"И Тодор Петър се питаше, дали ниските и слаби култури и удоволствията им правят възможно прибягването до  авторитарното, за да постигне някакъв напредък. Изобщо ситуацията, която имаха сега в България, не беше наистина демокрация. Тъкмо слабостта даваше дръзката и опасна мисъл, че за да се стигне до по-високи цели с трайност, трябваше да се гради някакво Заедно.  

Но съзнанието на Тодор Петър, както сам се усети, пак с нещо като сарказъм и самосъжалителна ирония, беше препълнено с толкова много други съзнания, че той не рядко се чудеше къде е.  Мислеше толкова много за страната, а в същото време влезеше ли в някакъв контакт на елементарно ниво моментално, тези, които бяха страната му, го завъртаха на пръста си. Кое да пазиш повече - достойнството си, когато не издребняваш или да се пазиш да не те изпързалят. 

Заговори се с младеж, съсед по място, който се връщаше в Германия.

- Прибирам се след няколко месеца в България.

- Какви са ти впечатленията?

- Направо съм зажаднял за малко цивилизация  - каза младият мъж. - Сори. За това време се нагледах на толкова простотия, селяния, сивотия, грозотия, завист, мързел...

И продължи:

- Малки злобни човеченца, парвенющина и чалга. Да си гласуват за кметовете-ченгета, мафиоти и комунисти. Затова ли бяхме на онзи митинг на Орлов мост? Аз се спасявам. Аз май отдавна съм се спасил, само че ми трябваше малко време, за да осъзная, че всъщност изобщо нямам никакво, ама нито грам никакво намерение да се връщам там."