вторник, 13 март 2018 г.

Баладата 1978

                                            Мекеретата просмукани целите от дъха на паричките си, наложиха себични възгледи на новосъздадената българска екзархия. Беше престоял цял месец в затвора, което съвпадна със закриването на вестник “Македония”. И сякаш света го изостави и сякаш нещастията го дебнеха от всички страни, но все още не беше съкрушен, защото не му беше нужно да вкуси неизпитано нещастие, за да го познава. 


Продължи да се крепи, но до февруари на седемдесет и трета. Когато обесиха Левски. Чашата преля. Под присъдата личеше подписът на Иванчо Хаджипенчович. Иванчо Хаджипенчович беше чистокръвен бъргарин. Васил Левски не го мереха с неговите си надежди и чувства, а го почитаха като беукорно чист дух, несмирна истина и човек, който не само умее да прощава, но и да превъзмогва наклонностите на характера. Нещо неземно. Оттогава, вече дни наред, Славейков лежеше на един нар в прашна, търговска кантора, свряна в Балкапан хан - Цариград. Ханът, бивша - отпреди векове - манастирска, четвъртита сграда, миришеше отвътре и наоколо на биволски кожи, лой и колониал. Покрусен, докато мишките притичваха по ъглите, той не издържа, обясни любимия си, роден свят ядно, и подир няколко часа неприязнено чувство към всичко българско го заля. По-късно се удивлявяше на човешкото в духа си - че е дръзнал на съди народа. Та нали той самият само чраз народа представлява това, което е.Нехайно равнодушен към общите интереси и борби, у българина липсват полезни традиции и така разпилян зад нещастието да не мисли всеки ден по един начин за същественното, всякога ще пати. Обичаите, които напомнят заглушаващият морал на волни и самотни всред природата стопани са жизнени до границите на селското землище, а нататък са горите, убежище от чумата и някогашни бърлоги и леговища на лехтун хайдути. Турците по тази земя са нещо естественно, както небесните стихии, и сякаш вечно. Ненавист към тях има, но напомня повече угризение заради това, че поробителите ритат безнаказано мъжете по срамните им части дори пред любимите им. Градовете - с много мухи, заради мързела на мюсюлманите, които са преоблекли примерните и практични нрави в обреди и целият им живот е една голяма поляна, която няма минало и бъдеще, а само зелена шир и зюмбюли, които се вият в арабески, като опиянени от зурла кобри, са еснавски центрове, а за бългаските селяни са врящи казани на порока... И недоверието в ума грабва сърцата им. На полето, зад задружния труд се е спотаила липсата на лична дисциплина, която зависи единствено от това какво ще кажат съседите...И всичко това вещае тежки времена за наивниците. Някъде там, загубило се, неуместно, странно неравенство, лишава българина от самочувствие и затова той пие, когато е подтиснат. Несъзнато се оживява - предпочита да слуша, когато укоряват, а не когато хвалят някого.    Стана, отвори вратата на кантората и като тръгна бавно по скрития встрани, сводест коридор и докато се питаше дали само в родината му са тъй, понякога разхорени, чу харцово пеене на синигери от клоните на близък чинар. Позволи си да се облегне на една колона. Все още не успяваше да намери в себе си прежната твърдост и си спомни спокойна нощ преди години, когато гонен, след изнурителен ход, беше попаднал в непозната къща на едно чисто, балканско селце. Докато чакаше в трема шумовете от съседната стая бяха тихи и бързи. Лъхаше на чисто дърво, на прани вълнени черги и влага от зелено. Някъде вън цвърчаха шурци. На жълтото пламъче от свещта белите стени, с млечносиви вълни към потона, навяваха умиление и уют и носеха носталгия... 

Стопаните се появиха, стегнати като за пред гост, усмихнаха се кротко и всички минаха на чардака. Сложиха софра. В осветената част към двора се виждаха приведена лозница, туфи трева,  цветя , а в тъмнината бълбукаше чучур...    Слъцето току-що беше залязло. Славейков все още стоеше облегнат на колоната и загледан сега на запад, в спокойния кармъз на небето над покривите и минаретата, намери в себе си и кротост и носталгия и срам. Извърна се, закрачи бавно и влезе в стаята си. Захвана да разтребва, като пипаше дори там, където по-рано никога не беше и помислял... Масата само не докосна и когато вън беше паднал мрак, запали свещ и седна с изправен гръбнак на малкото дървено столче пред нея.

Но народът не биваше да бъде обвиняван. Само просвещението е изостанало... У българина нямаше противовес между ум и чувство, блян и действителност, интерес и воля - това безумство, което го изпълваше с умиление. Без всякаква припряност, но бъбриви, хората вплитат простодушието си в една наконтролирана и безполезна, кротка и бясна човешка душа. Неконтролирана и безполезна сякаш освен за децата им. Това беше достатъчно. 


Анахронизмът в тази европейска страна шашва. Едно небивало Възраждане все още не дава мира на тези, които се интересуват... А учредяването на българската екзархия беше победа... И то каква! Беше постигната не отведнъж - мъдро, със средствата на самите византийци. Българите вярваха в истрическото минало на народа си, което за тях беше всичко. То беше парламентът, свободата, филосолията и абстрактното. Повече миналото, отколкото екзотичните царства, които бяха обещани от свободния капитал, ги хвърли на борба за патриаршията. Нали това, което е било, пак ще бъде. Прочетоха го в Библията и повярваха сляпо в него. На Великден българските гурбетчии, събрани в единствения храм в Цариград – “Свети Стефан”, забраниха на Иларион Макариополски - нещо, което той сам желаеше, да спомене и молитвословието името на гръцкия патриарха. И затова архиереят невинно и ревностно изрече вместо него името на султана... Тази саможертва - после заточиха трима души, между които и Макариополски - само потвърди схизмата... Така беше измъкната една победа на дипломацията, която не разедини духовно народа. Победа без оръжие, противно на това, което вещаеше нахлулият от запад дух, който пъкваше в претворения бароков стил на новите къщи, заблудил странно и корана, според който подигравка с алаха е да имаш траен дом след като прекарваш толкова малко дни на земята. Славейков смяташе, че нахлулият от запад дух все пак е и за добро, но не си е спестил и лошото. Мислеше че няколкото въоръжени чети, които атакуваха през Дунав, биха се славно и загинаха, вършат същата грешка във въоръжената борба, каквато “старите” в религиозната - дуйствуват стихийно, утопично, сложно. Сякаш механизмът, който желаят да задвижат, се намира в някоя страна, където от векове се занимават с часовникарство. Но Левски. И той, както Славейков, се беше доверил на народа.  

Стана и отново излезе навън. Луната, днигнала се откъм морето, прозираше през тънък облак с цвят на огледало и се чуваше равният като баян шум на града. Левски? Впрочем и той беше успял, но без да дочака жътвата...Никой не знаеше за горчилките, които беше изпитал през живота си... Само няколко месеца пред обесването Славйков беше писал: “Един огромен, исполински глас се издава всред стихиите на българския народ... Не съглеждате ли вий онези светли точки, които се вестяват тоу-таме из нашето отечество, които предвестяват нови времена, нови образования, които има да се въздигат върху развалините на вехтите?”

Почувства хлад. Влезе в килията. Облече белезникав, рунтав кожух без ръкави. Нямаше зелена дреха по себе си. Този цвят беше определен за мюсюлманите. Седна пред масата. Смръкна емфие. Не пиеше кафе. За обикновеня българин това беше голямо, морално падение. За истинското - униженията и робството - никой не искаше и да спомене. За османлията най-голямото падение беше да го натопят в река, да целуне кон под опашката и да му острижат единия мустак. Българинът понасяше от векове и по-лошо, и по- друго. Дали разликите в  унижението имаха значение. Дори несравнимо. Премисли тайно и дълго унижението. За българите то се беше превърнало във философски факултет по жизненост.    Но Левски? Човешкото съвършенство не беше понятно, природно, сиреч естествено, и не би съществувало задълго. Но не би могло и да загине. Със смъртта си Левски магически го превърна в саможертва.  

Загледан в свещта, стоя дълго. Без да трепне. Постепенно пламът се разложи: нищото около фитила, жълтата ивица, бялата ивица, оранжевата и черната - тънка като конец. И 
всичкто това, което рядко виждаш, но е до теб, му напомни за емоции, които беше отгатвал или може би не, в един кратък миг, който го губиш, защото не знаеш дали си го имал... Един човек, който владее елементарното, защото е изваяно от прости идеи, ужаси на робство, и природа в кръвта ти съвършенство, е обречен.   Замисълът се избистряше. Страната беше строго патриархална и мъжете нямаха време и сила за повече от една любов. Но любовта! Любовта за българина беше всичко. Като историята. Като унижението. Тя смени интелектуалната свобода, сложните преосмисляния и омаята от изкуството.    Работи дълго. Постигна беззлобност на героите и звуча елегичност чак до финала. Заглавието беше неповторимо. Символизира обречената саможертва за родното...Така написа “Изворът на белоногата”.




Почувства хлад. Влезе в килията. Облече белезникав, рунтав кожух без ръкави. Нямаше зелена дреха по себе си. Този цвят беше определен за мюсюлманите. Седна пред масата. Смръкна емфие. Не пиеше кафе. За обикновеня българин това беше голямо, морално падение. За истинското - униженията и робството - никой не искаше и да спомене. За османлията най-голямото падение беше да го натопят в река, да целуне кон под опашката и да му острижат единия мустак. Българинът понасяше от векове и по-лошо, и по- друго. Дали разликите в  унижението имаха значение. Дори несравнимо. Премисли тайно и дълго унижението. За българите то се беше превърнало във философски факултет по жизненост.    Но Левски? Човешкото съвършенство не беше понятно, природно, сиреч естествено, и не би съществувало задълго. Но не би могло и да загине. Със смъртта си Левски магически го превърна в саможертва.    



Загледан в свещта, стоя дълго. Без да трепне. Постепенно пламът се разложи: нищото около фитила, жълтата ивица, бялата ивица, оранжевата и черната - тънка като конец. И всичкто това, което рядко виждаш, но е до теб, му напомни за емоции, които беше отгатвал или може би не, в един кратък миг, който го губиш, защото не знаеш дали си го имал... Един човек, който владее елементарното, защото е изваяно от прости идеи, ужаси на робство, и природа в кръвта ти съвършенство, е обречен.   Замисълът се избистряше. Страната беше строго патриархална и мъжете нямаха време и сила за повече от една любов. Но любовта! Любовта за българина беше всичко. Като историята. Като унижението. Тя смени интелектуалната свобода, сложните преосмисляния и омаята от изкуството.    Работи дълго. Постигна беззлобност на героите и звуча елегичност чак до финала. Заглавието беше неповторимо. Символизира обречената саможертва за родното...Така написа “Изворът на белоногата”.

Няма коментари: