Пътешествие с Бойко

Писано 2004
Пътешествие с Бойко
I част
С Бат Бойко пресякохме Щатите на дължина, като се сменяхме на волана на наетия бежов, стар кадилак с тъмночервен, подвижен покрив и кожени седалки в същия цвят. Той се оказа колкото чест на българските медии събеседник, толкова и добър мой слушател. Разказвах му надълго и широка за моите впечатленията от Запада и същността на демокрацията. Беше слушал изглежда доста внимателно, защото тази есен го чух да се изказва доста по-вещо по отношение нейна милост. Аз пък му зададох няколко въпроса за форума, както и за сили и интереси покрай него.
Според мен цялото пътуване беше много интересно, а за него, съсипан от нерешимите проблеми, показните опушвания и безизходицата в България, сигурно – дваж. Подробностите, посещението на Grand Canyon, Sedona, Las Vegas, Palm Springs, Tameluca, L.A. и Frisco, сами по себе си са предмет на отделна история. За мен, за него не гарантирам, най-впечатляващата случка ще си остане прекарването ни в хотела Best West, намиращ се в Williams, едно заспало селце, известно най-вече с енигматичната* и бутафорна реставрация, каквото и да означава това, на една ъглова къща по рисунка на Анди Уархол, за която си спомням смътно, че преставляше няколко нагъзили габардините си и афиширайки самотата си като противовес, и аз не знам на какво, кино-суеци, между които Мерилин и Хъмфри, в крайпътен американски бар, реекспониран кой знае от каква маниерна носталгия по Европа и претендиращ за нещо повече от редица палми край тротоар, от някакъв американски пазарностопански хуй-венбин, край магистрала N40 и край прочутия road 66.
В хотела ни посрещна една абсолютна посестрима**, която ако не беше юначният вид на Бат Бойко, който по статура прилича повече на американски авиатор, отколкото на български полицай, сигурно щеше да ме ядоса с пренебрежителното си отношение и най-вече с факта, че никога нямаше да ми даде шанса да й докажа, че греши, и по този начин проваля кариерата си на лекоатлетка, чиято задача е да тича подире ми.
След като се настанихме се отправихме, както ни беше препоръчала посестримата, към басейна, където, каква беше изненадата ни, намерихме да плават две, разпиляли под чистата повърхност на водата блясъка на бедрата си, хубавици. Без да се бави Бат Бойко се насочи към русата. За мен остана брюнетката – не така красива в лицето, но с прекрасен бюст, тънка талия и дълги и гладки бедра, атрибути, които през нощта, а и сутринта, се оказаха изключително важни, предвид умората от пътя, за неколкократното разпалване на ентусиазма ми.
На другата сутрин аз уредих сметката и го оставих да си мисли, че двете дами бяха там случайно. За мен пък винаги ще си остана загадка фактът, че като тръгвахме към каньоните, поради умора или недоволство, неговата мадама не дойде да ни изпрати. Мислех си също, че от незнание, разсеяност, но не, вече бях убеден в това, от стиснатост, може би не й беше оставил нищо само за нея. Но също знаех, че както тряба в България да открием сами пътя си, така и самият той трябва да осъзнае грешките си, за да ги преодолява.
На излизане от Williams намалих скоростта, защото един млад мъж ни махна да го вземем.
- Карай нататък! – ми изкомандва за пръв път Бат Бойко с вътрешната убеденост на водач. В края на крайщата русата беше била негова и това беше важно за страната.
Чак сега си спомних също, че го бях забелязал сутринта да клечи под кадилака и да занича под капака на мотора, което означаваше, че нашите прочути момчета не могат да са спокойни никъде по света. “Хубаво, че му отстъпих русата”, похвалих сам на ум великодушието и предвидливостта си.
Иначе докато яздехме кадилака по тесния път и всред по-насран, с по-насрани и от платото под Черни връх хвойни, екстериор, Бат Бойко беше в добро настроение. Изглеждаше доста свеж и аз си рекох, като визирах и себе си и си оправях левия крачол: “Да, каквото и да ми приказват, сексът подмладява”
*непозната за автора, но звучаща на място и често употребявана от БОГ дума.
**посестрима – мадама преминала 40-те, която прибира косата си отзад, носи кадифени панделки, всичко трепти по нея и гледа остро, докато не й смъкнеш или скъсаш гащите.

Пътешествие с Бойко
II част
Тогава, по време на пътуването, независимо че през по-голяма част от времето, защото бях в оптимистичния си период, се занимавах с приятни мисли от вечерите по мотелите и в Las Vegas и както вече казах, давах на Бат Бойко и уроци по демокрация. Правех и някои коментари по възлови проблеми на прокуратурата и съдебната система в България.
Една сутрин, тъкмо напускахме Los Angelis по шосе N5 и яздехме на скорост, в плътна колона от отправили се на север коли и камиони:
- Гледай ги тези колони коли – казах на Бат Бойко, който беше на волана и когато се обръщах към него ми даваше възможността да се любувам на крайпътната природа очертана от кривата на обратната му захапка. – Всички карат с една скорост, спазват едни и същи правила и това е достатъчно, за да функционира цялото. Няма нужда например през цялото време да се зъбя на онзи плешив задник защо не давал ляв мигач или да правя неприлични жестове на мадамата с джипа, защото се опитва да изпреварва, независимо че няма накъде.
Изчаках го да обмисли казаното и добавих.
- А представяш ли си какво би станало, ако например, средното платно е освободено от правила, а най-лявото има ограничения на скоростта?
- Абсолютна боза – отсече той.
- Не – казах, като не пощадих, за да ме разбере по-бързо, сигурно чувствителния му слух. - Лайна с праз.
И добавих.
- А ситуацията в България е тъкмо такава.
- Прав си – каза след малко. – Всички го знаят.
- Да, знаят го, но ако ги попиташ защо е така няма да ги спреш да приказват. Само няма да разбереш наистина защо е наистина така, а още повече как да го оправиш.
Той се замисли, а аз се загледах надясно и се питах дали ширналите се там хълмове са подходящи за лозарство и винарство.
- Няма ли да ми кажеш защо? – стресна ме гласът му.
- А – рекох – безкрайна история. И много причини и много нужни действия. Но най-просто първо трябва да има закони и второ да има кой да ги спазва.
- У нас има закони.
- Да но не важат еднакво за всички. И как след като самата прокуратура реагира за едни по един начин, за други инак. А по отношение на себе си да не говорим.
- А може ли да се направи нещо срещу това? – попита след малко.
- Не. Вътре в страната не може. Параграф 22. Гледал си го.
- И книгата съм чел.
- Най-много да ги постреснеш с някое и друго изявление, когато си в чужбина. Няма да ти е лесно, но ще постигнеш все пак нещо. Защото те са толкова тъпи, че ще започнат да се занимават с теб и защо изобщо нещо си казал, а не с това дали има неравни правила и грешни мащаби. Искам да кажа - да гонят дребните дела, където са им казали да гонят и където не могат да получат нещо обратно по муцуната, а не по равно и на ред. Да знаеш, там където няма свобода най-важния въпрос е “кой каза”. И така ще си вкарат автогол.
- Знаеш ли – му казах по-късно – Като се запознавам с манталитета на българския ни съвременник и сам жертва на кражби стигнах до заключението, че за да се опазиш от крадене просто не трябва да даваш възможност на потенциалния крадец да краде.
- Ситуацията с гласуванията не е по-различна – ми отговори след малко. - Установявайки че хората са доведени до положение да са принудени да крадат и да са принудени да не мислят нормално, в условията на демокрацията, когато всички сме с равни права, фактически не трябва да им даваме възможност да гласуват нормално.
- Искаш да кажеш, че когато избрахме Костов просто не им беше дадена възможността да гласуват нормално.
- Да. Затова и трябва да стигнем до ситуацията, да не могат да гласуват нормално.
- Умен си – рекох и се загледах отдясно на пътя, където всред надигащата се към хълмовете нататък кафява земя групи мексиканци обработваха нови територии за засаждане с лозя за вино.
После се бяхме се умълчали, всеки от нас зает със собствените си проблеми, когато ме попита:
- Я ми кажи, защо снощи ми отмъкна русата.
- Моля ти се! Всичко с мярка - рекох, като имах предвид сенките под очите му и бъдещето на България.