В деня на народния будител излезе новия ми роман "Между две империи". Увод - доц.Веселина Вачкова:
Между две империи
или: За границите и граничността
Обикновено „Увод“ към дадено писание предполага
последното да има „Край“, т.е. въвеждащите думи да са един вид
представяне-рецензия на вече завършен труд. Моите думи, макар да са
поместени пред началото на романа „Между
две империи“, няма да са нито въведение, нито рецензия по съвсем проста
причина: въведение, при това много
убедително, романът си има, но краят му, въпреки мащабният и многостраничен
замисъл, авторът може или да постави във
всеки момент, когато реши, или да остави отворен. Още заглавието, колкото на
пръв поглед неартистично да звучи „Между две империи“ задава възможността да се
говори за България и българите не само през избраната втора половина на 13 век,
а по принцип. Защото българските земи, народ и култура по определение винаги са
стояли на границата, между и в този смисъл – отделно. Фактът, че очертанията
на България често почти са съвпадали с тези на Балканския полуостров или са го
надхвърляли изобщо не се е отразил върху възприемането за принципната й граничност. Не са се отразили и опитите за разглеждане на
земите ни – като контактна зона, а на културата ни – като синкретична.
България е между
другите земи и империи не по друга причина, а понеже тя Царство на духа – вяра, заявена още през 11 в. в „Апокрифната
българска летопис“, популяризирана през 20 век от акад. Дмитрий Лихачов и
убедително доказана с примера на множество частни съдби в книгата на Венцеслав
Новхристов. Героите тук са като герои на Достоевски – еднакво мъдри, еднаква
богословски грамотни, еднакво над мира
сего – или постоянно (каквито са богомилите), или когато имат време и/или
настроение (всички останали). До тук, обаче, приликата свършва. Героите в
„Между две империи“ не са природно интелигентните мужици или помешчици, за
които Небесният Йерусалим е съвсем реален, за разлика от съседния голям град
(ако са чували за него).
Богдан Звързик средновековен български лекар от школата
на живелия към 6-5 в. цар-жрец-маг Залмоксис, говори на загрижените роднини и
на пациентите си така, както Платон на събеседниците си в прочутите „Диалози“.
Дали тези диалози са били проведени и дали изобщо са били възможни извън
фантазията на Платон (и на В. Новхристов)? Това е въпрос, който никога няма да
намери отговор, подобно на това доколко (до)измислени са самите събеседници,
пък били те и напълно признати за „реални исторически личности“ от съвременните
изследователи.
Раби Авталион разказва на Братучели прастарото, още от
тракийско време минало на българите, както преди векове старият египетския жрец
представя пред Солон славното минало на Атина, за което никой елин даже не
подозира. Разликата е, че изглежда сред българите има старци, т.е., знаещи
миналото (каквито при елините липсват, според Платоновия разказ). Българинът
знае тази история, при това в детайли и, поне според мен, само от учтивост към
възрастта му слуша стария равин.
Граничността, този път в най-буквалния й смисъл, прави
българите знаещи не само за Отвъдния, но и за сегашния свят, където има не само
ангели или демони, а гърци, татари, венецианци, римляни, унгарци…, има добри и
зли сред своите и сред чуждите, като – за окончателно объркване – никой не е
само добър или зъл, бил той юдеин, православен или католик, съвършен богомил
или откровен езичник. От края на 11, през 12 и 13 век многообразието на света
става факт за католическа Европа, където покрай Кръстоносните походи и
поклоненията в Светите земи пътуването вече не е избор и лукс за малцина.
Православният свят, включително и България, не се увличат по масови поклонения
(въоръжени или не) към Изтока, с който
са в постоянен и близък контакт. Това не е пречка за любопитство към
мотивите на Запада и търсене на дипломатически и други контакти с него.
Събитията в романа се развиват в години, когато идентичността и позицията на
България като реално разположена между Златната орда и Византия, но реално
стояща над разделението Изток-Запад и дори езичници-християни става особено
ярка и ясна. България осъжда православна Византия за много неща, в т.ч. за
сближението и с Рим (което ще кулминира трагично в Унията от 1274 г.), което не
й пречи да влиза в съюзи не само с католиците-кръстоносци на Шарл Анжуйски, но
и с татарите на хан Ногай (т. нар. „Странна коалиция“ от 1264 г. между
Константин Тих и Берке, целяща да освободи от ромейски плен селджукския султан
Изз-ад-Дин Кай-Кавус II).
Граничността на България по един или друг начин винаги е
била отразявана в чуждите извори за нашата история и остава до днес особеност,
която неизменно се подчертава в научната, популярната и учебната литература.
„Между две империи“, обаче, развива темата по нов и донякъде неочакван начин в
два плана, извън спомената граничност-по-определение
на Духовното царство:
1) Романът, разбира се, има главни герои, двигатели на
сюжета, но всички до един персонажи се появяват с портретни характеристики:
пред нас в цялата си неповторима колоритност се мяркат „очи с цвят на орехова
черупка“, „кожа с цвят на кората на летен дъб“, „бяла кика, сплетена на тила“…
Така упорито, дори по Стивън-Кинговски натрапчиво се напомня може би най-често
забравяният факт: независимо от това как вселенската и личностната орбити се
пресичат, всеки човек е цялостен свят, оставащ винаги центриран около
собственото си ядро и достъпен за нас на две диаметрално противоположни равнища
– или само визуално, или с непреодолимо ядрено привличане (съответно –
отблъскване).
2) Границите, било то политически, географски, етнически,
социални, културни, психологически, и т.н. добиват видимост едва при тяхното
преминаване. И всъщност едва тогава става очевидно дали те са проверени от
времето бариери срещу наистина враждебното чуждо, които целят ограждане и
защита, или са мисловни конструкти, предразсъдъци, без ефект в реалните
житейски ситуации.
3) Съпоставянето с исторически изследвания и учебници при
говорене за исторически роман е неизбежно дотолкова, доколкото е естествено да
се запитаме: как конкретният нов
разказ се вписва в отдавна написаната и заучена сага на историята и изобщо –
как се справя авторът с огромната времева граница между сега и някога, за да
вярва в съвременната нуждата и от неговата версия за миналото. Изследванията и
учебниците, поне българските, изглежда не държат на оригиналност в тази посока:
миналото е минало, а за връзката му с настоящето е предостатъчно да се използва
сегашно историческо или минало несвършено време. Венцеслав Навхристов използва
и особеностите на българските глаголни времена, и удобството на някои
съвременни изрази, и яснотата на единно летоброене. Но границата тогава-сега в романа е минимализирана на
първо място чрез акцента върху тук.
Всичко описано е вършено и казано тук, в нашите земи, от нашите предци.
Миналото не е исторически факт, а спомен на поколенията. От дълбокия,
многопластов спомен в научните и учебникарските писания са запазени факти като
този, че цар Константин Асен Тих е убит от своите през 1277 г. Но как ще се
стигне до там, че благородният, лоялен Иваил ще се конфронтира с царя си е
загадка точно толкова интригуваща, колкото дали Нико Морун ще е способен на
катарзис, или Братучели ще намери
истинската любов… На тези и десетки други прелюбопитни въпроси очакваме
отговори в продължението на романа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар