Репортажен

Това е един от първите ми разкази / 1981/. Може би най-интересното в него е ...това, което съм подчертал. Днес се утвърждава, все по широко, като мнение всред хората.

РЕПОРТАЖЕН
(Основите бяха вече наляти/Вече бяхме наляли основите)

В едно от най-изолираните от векове места, в една от провинциите на земята, в задния двор на Европа, в окъпания в слънце, в окичения с цвят и лозунги, във фестивалния южен град на политическата песен, над който бавно плаваха неоценените ни мир и невежество я видях за втори път. Тъмните й очи блеснаха между две други девойки, между бутилките и чашите с минерална вода, през цигарения дим по време на третата пресконференция и се загубиха всред ленивите и нищо незначещите въпроси. Спомних си, че се казва Зорница.

Наистина динамиката от първите дни се уталагаше и после, в мраморното фоайе момчета с китари подрънкваха тихо. Около тях бързо се образуваха групи, тя също приседна при тях, лекият й профил се успокои и заприглася. За левите движения от по света песните означаваха нещо, а за нас, вместо които други мислеха, всичко това беше само повод.

Опъвахме бяло платно с изрисувани червени карамфили, от които изтичаха стилни капки кръв. На съседната естрада жиците на младежи от Южна Африка, с огледална кожа по бицепсите, разбиваха на пух и прах простора. Няколко деца притичаха и подхвърлиха цветя. Обърнах се и огледах всичко отвисоко. Празнично беше. Цветно. Възбудени от басите и тимпаните млади хора танцуваха в дъното на алеята; под ясените, изпълнители с простряни, за да са наблизо, китари почиваха на тревата, а тънката като цев струя на фонтан се разпадаше на прах в синьото небе.
Стоян Васев, млад, спокоен журналист, с интелигентно, почерняло лице, ми извика:
- Ето къде си бил.
- Слизам.
Тръгнахме към ресторанта.
- Как беше снощи? - попитах.
- Нормално.
- Щях да остана, но се чувствах уморен.
- Нищо не изпусна...Нормалното ахо - ихо.
На дълга маса в ресторанта, под сянката на огромни дървета невъодушевена компания пиеше бира. Зорница седеше до певеца Николай Радев, който ни махна с ръка.
- Пазите ли за някого местата? - попита Стоян.
- Как? За вас. - се пошегува симпатично Николай Радев.
Зорница ме изгледа равнодушно и аз и кимнах. Тя се извърна, но лицето й доби за миг замислен израз.
- Как сте? - попита Николай Радев.
- Добре - рекох.
- Ти как си? - попита Стоян.
Николай Радев не му отвърна, наведе се, прегърна изправените рамене на Зорница и й прошепна нещо.
- Нали коте? - го дочух да казва.
- Не - отвърна тихо и малко глезено тя. -Ще дойдеш!
Спогледахме се, той не се усмихна принудено, а пусна някаква шега за яденето. Плащаше държавата, правеше дългове и изпотени келнери хвърчаха под напора на изгладнелите гости. Млади хора облечени в тениски с емблемата на фестивала се хранеха или висяха наоколо по оградите.
- Ще ставаме ли? - се обърна Зорница към Николай Радев.
- Да - каза той и ми кимна. - Ще се видим.
Прегърна я и те се отдалечиха между масите.
- Хубави са - каза с подправена тъга Стоян, - но ще стане много интересно като дойде жена му...Снощи по едно време бяхме станали големи приятели с него...
- Няма страшно - се намеси едно друго момиче, което седеше срещу мен. -Такова перде е.
- Какво означава това? - попита я един друг млад човек, за когото знаех само че работи в радиото.
- Че ако има изобщо някакви оплаквания, те ще са само конкретни.
- А тя каква е? - попитах.
- Ще ти кажа по-късно - ме парира тя.
- Айде, пием по още една и отиваме на плаж - ми каза Стоян.
- На плаж ли? - попита русото момиче и чак сега си спомних, че я познавах от една изложба. Казваше се Детелина. - Ще ме вземете ли с вас?
- Ако слушаш - рече Стоян.
Лежахме върху ниска, още свежа трева край брега на неголямо изкуствено езеро край реката. Наскоро бяха посадили на брега му хилави брезички и ниски борчета, и после за да изглежда всичко напълно подправено бяха търкулнали няколко огромни кръгли камъка край тях. Едно "съдбовно" изречение от бюлетина на пресцентъра се беше набило в главата ми: “Но, когато човек стане свидетел и участник на движението за политическа песен не може да не се замисли за всичко, което го заобикаля, което е било и ще бъде.”
- Ще ходим ли довечера на концерта? - попита Стоян.
- Какво друго може да се прави до единадесет? - попита Детелина.
Тя се беше оказала много хубава по бански и аз отвърнах:
- Защо, ние специално двамата с теб можем да прекараме добре.
- Така ли? Нямам нищо против - каза тя, - но специално на теб не ти отива да приказваш така.
- Непрекъснато трябва да провокирам впечатлението, което правя - рекох и се обърнах по гръб. - Стояне, има ли нещо?
- Няма нищо. Снощен съм. А днес получих и една телеграма от редакцията по повод една статия.
- А? - обърнах се към него.
- Пак съм сгазил лука. Но няма значение.
- Нормално, не се притеснявай и на Хемингуей му се е случвало - пак се отпуснах по гръб.
- Да. Нормално.
- Само не мога да разбера защо си губиш времето тук.
- Ех и ти. Сега му е времето да си го губя. Плюс това на такива места се създават връзките.
- Е, да.
Мълчахме дълго. Със Стоян не бяхме близки приятели, а никой от нас не беше приятел с момичето, беше слънчево, бяхме млади, нямахме конкретни задачи, нито истинска работа, нямахме собственост и всичко това беше прекрасно.
- Детелина, мога ли да те ухажвам? - попита Стоян, а аз останах със затворени очи.
- Не - отвърна лениво тя.
- И все пак ще те ухажвам.
- Щом искаш...
- А ти? - и ме бутна леко по рамото. - Добре провокираш впечатлението, което правиш. Не си като нея, всичко да си личи от пръв поглед.
- Личи си само, че не знае какво иска, че не познава себе си и че не знае за какво е родена. - И добавих: - Както всеки от нас.
Погледна ме внимателно.
- Напротив тя много добре знае какво иска.
- Приятелки ли сте? - попитах.
- Не.
- Откъде знаеш тогава? И не ми разправяй за първия поглед.
- Мога. Но мога също да ти кажа, че съм чела и книгата й със стихове. Съвсем е прясна.
- Не съм чувал, но не мога да си представя, че си очаквала от някой от нас да е нещо като Бела Ахмадулина. Аз специално съм по-благосклонен. Така или инак няма нищо свясно, а и поначало толкова малко млади хора успяват нещо да кажат... Така че гледам на всичко като история. - И след малко попитах: - А ти май не я обичаш много?
- Няма за какво да не я обичам - отвърна Детелина. - Просто такива хора ме отчайват.
- А какво да кажем ние, които сме отчаяни поначало - се намеси Стоян.
Разсмяхме се с облекчение.

Вечерта на площада празничната публика прииждаше всред ясния блясък на прожекторите. Отраженията им по витрините на околните сгради подскачаха, а белите петна по стволовете на брезите край тях създаваха чувството, че сме всред декори. Като оглеждахме и ни оглеждаха ние се качихме по стълбите и минахме по импровизираната, открита трибуна на запазения ред. Оказа се, че трябва да седна до жената на Николай Радев. От другата й страна беше Зорница. Когато се приближихме и те се поизвърнаха аз им кимнах. Не реагираха. Заех мястото си и се облегнах.
- Така или иначе Вие трябва да сте по-силна - чух Зорница да казва.
Жената на Николай Радев се засмя мило:
- Няма защо.
- Имам чувството, че не го познавате напълно.
- О, никога не съм се стремила.
- Няма ли да ми запалиш цигарата? - каза от другата ми страна Детелина.
- Извинявай.
Концертът на политическата песен мина някак си. Накрая на подиума излезе някакъв деятел и каза:
- Обявявам фестивала за закрит.
Няма да забравя тази нощ и затова и бях там. Въобразявах си, че изучавам живота. Обикаляхме с лудешко настървение града, събирахме се и се разделяхме с хора, пиехме, приказвахме и танцувахме. По някое време изглежда съм се чувствал не на себе си, тъй като си спомням само откъслечни сцени и разговори...
После, около тридесет човека седяхме наблъскани в една хотелска стая, Николай Радев свиреше на китара, някои заспиваха по скутовете на момичетата и призрачната светлина на алкохолния спомен обгръщаше всичко с лекомислена невинност. Наистина на трезво всичко би изглеждало напълно безсмислено и грозно, но така понякога имах чувството, че някой, който мълчи и е близо до мен е мой съзаклятник и че е зает също с морето в душата си.
Детелина ме беше попитала:
- Ти не умееш ли да се веселиш?
- Да - отвърнах. - Понякога не мога.
- Защо не ме прегърнеш?
- Не е дошъл моментът.
- Имам чувството, че си изпускал и изпускаш много моменти.
- Е, да - рекох и се засмях. - В душата ми е есен.
- По това много си приличаш с нея. Виж Николай!
- На него му е лесно - казах. - Питай тези, които не могат да разчитат на себе си, не гледай Николай.
Спомням си и наредени на дълго маси във фоайето на една от общинските резиденции и около петдесет души, които пийваха и си говореха в полумрака. Ако ме питаха какво искам в момента, не бих казал нищо, но ако ме питаха още нещо, бих казал, че всичко ми е все едно.
До мен седеше някакъв мъж с очила, който разказваше на Зорница през масата.
- Този край е много известен с хората от манастирите си - казваше той с вид на стар и прост сатир. - Случаят с отец Инокентий, който се прочул с това, че изповядвал само в килията си, обяснява всичко... Веднъж при него дошла млада булка и след като я изповядал веднъж, тя добила навика да го посещава всяка седмица. Най-сетне мъжът на булката се усъмнил, преоблякъл се в женски дрехи и отишъл в манастира. “ Чадо мое, какво има?”, го попитал отец Инокентий. “ Идвам да се изповядам отче” - отвърнал мъжът, но така добре се престорил, че отецът казал: “ Ела в килията ми, чадо!” Когато обаче вътре посегнал и разбрал измамата, не се смутил и ни най-малко, а рекъл: “Така ли, чадо мое, няма къде да ходиш вече, мандалото падна. “ Оттам и произлиза изразът “ Мандалото падна”...
В избухналия смях, от тези, които могат да шетат само при социализма и във Вулгария, вече не всичко ми беше все едно.
Отместих стола си и рекох:
- И живя щастливо, и умря доволен.
Надали някой ме чу, но това беше една от малкото ни опори в живота - да чувстваме колко са жалки другите.
Отидох в малкото осветено помещение пред бара. Там стояха трима, мисля, от киното, и когато седнах срещу тях, забелязах, че единият смигна съучастнически на останалите.
По-късно в сепарето на някакъв бар бях започнал да ставам доволен от себе си, седях неподвижен и съсредоточен и колкото по-добре се чувствах, толкова повече оглупявах, като че там беше най-подходящото място затова. Разбира се си мислех, че мога да пресметна всичко и дори ми хрумваше, че мога да пресметна, че си мисля, че мога да пресметна всичко, което значеше, че съм готов да умра моментално, нещо което, ако не бях пил щеше да означава само една поредица от думи, но в онзи момент разкриваше светове и необятности. После алкохолът отстъпваше пред жизнените сили на младостта и всичко отново ставаше толкова тъпо, колкото си е поначало и разбира се се нуждаех от още една чашка
- Наздраве - чукна чашата си Николай Радев в чашата на Зорница. - Ти си най-свестният човек, когото познавам.
Отначало тя остана външно безучастна, но когато жената на Николай Радев го хвана за ръката и го изведе на дансинга да танцува и тя скочи с тях.
- Мога ли да те поканя? - се обърнах към Детелина.
- Ти откъде си? - ме парира ледено тя. В тъмното, като че и тя беше позагубила това-онова и се облегна на рамото на Стоян.
Николай Радев и жена му танцуваха хубаво. Личеше че са свикнали да танцуват заедно и че това им влиза в програмата. Зорница танцуваше малко встрани от тях и кой знае защо се усмихваше.
- Добро момиче, весело момиче - чукна чашата си в моята Стоян. - Нали беше сам в стаята си?
- Да.
- Ще се разсърдиш ли, ако те помоля да ми отстъпиш твоята. На моето легло бельото е сменено.
Погледнах Детелина, която дръпна от цигарата си и очите й сякаш просветнаха.
- Ето ти го - казах.
Музиката спря и танцуващите се пръснаха по местата си. Зорница и жената на Николай Радев седнаха една до друга и стегнато, доколкото позволяваше късния час и както могат само жените, си заразменяха незначещи, лъскави баналности.
Николай Радев също седна, огледа се безизразно, избърса си челото с кърпичка, а двете не му обръщаха внимание.
- Да ти налея ли вино? - ме попита.
- Да - казах и само си потопих устните.
- Много е добро. Благодаря.
- Нищо, удоволствието е мое... Какъв ти е часовника - се обърна към Стоян.
- Сейко.
- Дай да го видя!
Пое часовника, вдигна го пред очите си, за да прочете какво пише на капака отзад и го пусна в една пълна догоре чаша с бира. След това стана, изгуби се някъде, появи се отново с освежено лице, хвана Детелина за ръката и я изведе да танцуват.
Стоян прибра часовника си и почна да го суши с една салфетка. Барманът дойде, взе две празни чаши и кимна към Николай Радев:
- Добрият човек си личи - каза и си тръгна.
- Да - потвърдих и за кой ли път се удивих колко интелигентен народ сме това българите.
- Те са като рентген - подхвърли Стоян.
Когато танцът свърши, Николай Радев подхвана Детелина през кръста, тя се притисна доверчиво към него и те се загубиха някъде.
- Трябва да си лягам - се изправи рязко жената на Николай Радев, кимна на Зорница и си тръгна.
- Лека нощ - каза Зорница, почака другата да се отдалечи, посегна към една пълна чаша с вино и я изпи на един дъх.
- Охо - казах. - Защо не дойдеш до мен да си поприказваме.
- Познаваме ли се?
- Познаваме се - рекох, - срещнахме се преди пет години в планината.
- О - възкликна след малко тя. - Това сте Вие?
- Да, аз съм... И то съвсем близо до теб.
Тя ме гледа дълго в тъмното. Както винаги през нощта и по баровете времето застива.
- Как си? - рече накрая.
- Както виждаш...
- Как не те познах досега? Променил си се. Да, тогава беше с мустаци.
Аз станах, минах от другата страна на масата и седнах до нея.
- Много се радвам. Знаеш ли, мисля често за теб. Какво стана беше ли учител на село?
- И не и да, но в общи линии не. А ти защо се изгуби тогава?
С нея се бяхме запознали на една хижа в Пирин, на другия ден бяхме прекарали заедно, аз й бях доверил много, вечерта я бях целунал, а след това бях стоял дълго на терасата на хижата, бях гледал звездите и силуетите на върховете наоколо и дори си бях мислил, че обичам и че съм обичан.
- Впрочем какво правиш тук? - ме попита тя и ме хвана за ръката, а на мен ми се стори, че има сълзи в очите й.
Стоян стана и без да каже дума се отдалечи. Тя пипна крайчето на окото си. Погалих я по страната.
- Знаеш ли защо избягах тогава? - и защото нищо не казах продължи - За да не се разочаровам.
- Права си била - отвърнах. - Положението е безнадеждно. Тогава беше хубаво, можех да лъжа сам себе си.
В този момент се появи Николай Радев, заобиколи с леката си походка, сложи ръка на рамото й и се приведе над нея. Каза нещо, което не разбрах и зачака. Не бях престанал да лъжа себе си - аз също чаках. Накрая Зорница се изправи, не ме погледна, излезе вдървена от мястото, където седяхме и двамата тръгнаха към изхода.
Мина време, извиках същия келнер, платих цялата сметка и го попитах:
- А баламите личат ли си?
- На тях се крепи света, мой човек - ми отвърна.
Минах по дълъг коридор и излязох пред сградата. Вече беше напълно светло, но слънцето не се беше още показало и гласовете на птичките ехтяха в кристалния въздух.