Разказ - В бара на хотела Resortquest River

В бара на хотела Resortquest River

1


С индианеца Хари де ла Конте се запознахме една ноемврийска вечер в бара на хотела Resortquest River недалеч от центъра на Keystone, Colorado, в Скалистите пранини на САЩ. Същата сутрин пистите над курорта бяха посипани с чуден, пухкав сняг, който дава рядката възможност за полет.

Дали всички, които са карали в такъв сняг са осъзнали, че така се чувстват птиците при летеж се съмнявам, но през деня него го бях запомнил тъкмо по този стил, горе като си стрелвахме веднага след лифта. По прибраната стойка, по умишленото забавяне на тялото преди дъгата и стремежа за красиво изписване само с краката след всеки завой, което по своята красота и сила може да се сравнява само с най-обладателния и уравновесен, преди катарзиса, ритъм при секс, знаех че и той е мислил за полета на птиците. И то много повече и много по-задълбочено от мен.

Всичко в Америка е като в Европа и в същото време малко по-различно. Боровете са същите, но с по-редки клони и с огромни шишарки, снегът пак така пухкав, но като че по-чист и лек, небето и нюансите на зарева и залеза по снега между скалите и по върховете, по-наситен, но и като че под въздействието на притеглянето на по-големи маси земя, мисленето като че по-земно и с по-силна вяра в себе си и в своята си чистота. Което, за такава креатура като мен, която само преди два три месеца трябваше да се занимава с клоунстване и с моралното разобличавания, без да имам чак такова право на това, но като се сравнява с някои, си е за самочувствие.

Да си призная, още сигурно ще ми трябва време, за да изчистя докрай не само ума, но кръвта и лимфите си и за да мога достатъчно свободно да откликна на подканящите погледи за контакт отправени ми от наистина интересни на пръв, а по-късно за някои от тях и втори, поглед дами по пистите. Все пак се чувствах способен да задоволя това любопитство. Сигурно чувството само не е достатъчно. Ние пропускаме и ще пропускаме моментите, но си и мислех, че интересът им е продиктуван по-скоро от красотата на полета ми при карането в дълбокия сняг, отколкото от тайната, която им предлагах като, нека кажа малко смело, европеец. Така и не посегнах и не откъснах нито едно от тези, и според ски костюмите им, ковбойски, снежни хризантеми.


Това, че не потърсих контакт не значеше, независимо от удоволствието при карането, че не се чувствах самотен. Толкова по-силен беше и интересът ми, когато онази вечер, след първото on the rocks, ме заговори индианецът Хари де ла Конте. На третата минута бяхме вече толкова близки, че си признахме и взаимно одобрявахме начините си на каране. Което за нас българите си е равносилно някой да ти подхвърли, че харесва как риташ.

Фамилното му име впрочем не беше де ла Конте. Запомнил съм само истинското му първо име, Хари, но с не напълно напусналата ме от форума на Медиапуул палавост, независимо от сериозността, с която бях започнал да се приемам в Америка, го нарекох в себе си, без капка ирония, а по-скоро поради дори безмълвната звучност на името Хари Белафонте, де ла Конте.

Докато си споделяхме какви ли не резолюции и резонанси на впечатленията от ските, пухкавия сняг и начините за полет в този сняг всичко беше нормално. Когато обаче с присъщия си стоицизъм признах на пряко поставен въпрос, че съм от България, а той подаде онова “Не...”, пълно с изненада, но и с неочаквано звучащо весело съпричастие, състрадателност, но и пренебрежение, магията на вечерта в бара на хотела Resortquest River недалеч от центъра на Keystone, Colorado, в Скалистите планини на САЩ и след полет в пухкав сняг изчезна. Сега и решението ми да не закачам ковбойските, снежни хризантеми изглеждаше напълно естествено.

В България, а и в Европа, редовно се чувам да казвам: “Колко малък е света”, но тогава, когато си се забил на майната си и си се откъснал от миналото, а защо не и от настоящето, някакъв непознат индианец да ти каже: “Миналата година бях няколко месеца в България” е меко казано поразително.

Оказа се, че индианецът Хари де ла Конте беше посетил България и по-специално Благоевградския университет натоварен с мисията да изнесе няколко лекции за работата с малцинствата в Америка. През лятото беше обикалял страната, беше натрупал доста впечатления и като че не беше имал шансът да ги сподели с някого, защото по-нататък само той говори. Аз пък само поръчвах пиене и слушах.

Разказът му започна с констатация.


В бара на хотела Resortquest River – 2



- Първоначалното ми мнение беше, че сте просто simple и че вие просто се губите във въпросите на относителността, културата и манталитета. Липсата на манталитет и морал. Докато в Америка се набляга повече върху правилата на тима, в Европа върху правилата на знанията, при вас не видях тим и правила.

- Е – казах, като се преструвах на леко развеселен – това са си наши правила.

- Сигурно – отвърна той изразително – Все пак не мога да си представя как с тези правила изобщо постигате нещо. Защото в момента, в който се опитате да захванете нещо, непременно ще получите противни мнения и тъй като механизмът на тази технология, която се учи в детството, ви е неизвестна, ще потънете в безкрая на въпроси свързани с относителността. Както часовникът е изиграл изключително важна рола за човечеството, независимо от относителността на времената на индивидите хора, събития, предмети и движения, така и за да са ефективни на хората са нужна единни и абсолютни категории при решаването на общите им задачи.

И защото само разпочукнах от неловкост леда в стената на чашата си и отпих, той продължи.

- По време на престоя си имах контакт с три българки. Всичките бяха хубави, интелигентни и интересни. Сега като си помисля за тях и съвместните ни минути в мен горчивото е повече от красивите мигове. А трябва да призная, такива имаше немалко.

- Мога да си представя – го уверих напълно откровено, като вдигнах по инстинкт поглед към хубавицата седнала малко по-нататък на бара и се пазех да конкретизирам тази си престава.

- От човешката история са извлечени правила, които казват достатъчно просто и ясно как да общуваме. Традиционните задължения като хуманност, истинност, честност, или това, което не може винаги да се предпише или провери по закон, а идва само вследствие на вътрешно убеждение. Това може да се нарече световна етика. Тя е проста и е валидна за обикновените хора навсякъде по света. Дори и в горите на Амазония. Да не се ликвидираме физически, да сме честни и откровени един към друг, да се уважаваме взаимно.

Не знам защо в този момент ми хрумна, че не малко наши момчета биха го упрекнали на мига с крилатата фраза: “Ама вие защо биете негрите и сте станали световен жандарм”, но кой знае защо това не ме развесели особено.

( Следват интересни истории с трите българки, както и с хубавицата седнала малко по-нататък на бара. Но, когато съм готов. )

3

- Идеята на Дарвин, че културата се развива подобно на биологическата еволюция ни кара да се спираме на идеи, моди и техники, които така яката са се загнездили в главите на хората, че в края на крайщата именно те формират културата им - рекох, като осъзнавах, че съм живял дълго в България и при социализма и осъзнавах вида на стила, който ми диктуваше улавянето на алкохола.


- Само една от тях имаше относително приемлива позиция - каза той. - Не ми позволи да й плащам, но ми даде да разбера ясно, че не съм единственият й любовник. Веднъж живях три месеца в Ню-Йорк и признавам, че тази българка беше по-свободна и от най-провокиралата ме нюйоркчанка.

Изгледах го със завист и си казах наум.

"Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже
и той я гледа мила засмена."