Комунизмът ли ни е виновен?

В един форум прочетох:

"Ако комунизмът не беше унищожил морала, вярата, законността, простите човешки добродетели - сега нямаше да сме в това положение - "не толкова по отношение на икономиката колкото по отношение на настройката на хората". Интересно как не сте успял да разберете това от примера с Черномирдин, който сам давате?
"

Това за комунизмът, колкото и вярно, но относително, е все пак добре да не се абсолютизира. Просто грешни ще са изводите.

Само около 40% от българите 1944 са били грамотни. И още:

http://www.kultura.bg/bg/article/view/18098
"Резултатът? След Освобождението (1878г.) българското общество преживя пет въстания, които компрометираха и националната, и социалната идея, пет преврата, които разсипаха българската държавност, и пет войни, които изтощиха до краен предел националния организъм.
Тези фатални (по израза на Николай Генчев) три петици оставиха най-дълбок отпечатък и върху националната ни психология, и върху националния ни характер. Изконни добродетели изчезваха, а към предишните пороци се прибавяха нови, още по-пагубни. С небивала сила се разрастваше българската неразбранщина, която обхващаше всички среди на обществото ни, всички сфери на нашия живот и правеше невъзможно постигането на национално съгласие и по най-съдбовните за България идеи, проблеми и каузи, обричаше на неуспех всяко по-значително общо начинание.
Да не би тя да е генетично заложена у нас, щом дори Паисий сочи, че тъкмо българската несговорчивост е привлякла Божия гняв върху българите?
Даже по време на Възраждането – “най-българското време” – неразбранщината е съпровождала всяко българско дело и е вливала горчилка в душите на най-ревностните родолюбци. “Прочие, мои мили едноплеменници, залудо барем едни други не се хулете!” – опитва се да ги вразуми Неофит Бозвели.
И П. Р. Славейков не може да скрие отчаянието си: “Към всяка народна работа не вървим, ами пъплим, че и като пъплим, барем да пъплехме и пълзяхме въз една страна, а то като раки – едни напред, други назад”. “Нашите българи все напротив отиват” – гневи се и Г. С. Раковски.
С българската неразбранщина се сблъсква и Васил Левски, когато се заема да изгражда Вътрешната революционна организация. Това личи в много от писмата му.
“Като се поразгледате в миналото от края на работите си досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после, хайде еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други – руска, трети – турска, ето ти и обнародвания във вестниците, ту тоя оногози, онзи – тогова – нашите българи го казват говна и помия”."

Изводът е да не се толкова пънем и тръшкаме, а да гледаме реалностите:

Пак оттам:
В края на живота си Тодор Живков за първи път призна:
“Най-големия ни връх беше това, което успяхме, въпреки всички трудности, грешки и дори престъпления, да направим в годините на социализма.”

Така че нека погледнем с положителност и дори оптимистично и кажем:

ВЪПРЕКИ всичко, въпреки че сме абсолютно неадекватни ( хайде да го кажем по-мило - нестандартни ) като народ и народопсихология, ние се освободихме, въпреки войните и националните катастрофи, изплувахме, въпреки престъпленията на социализма оцеляхме, въпреки постсоциалистическата тотална криза влязохме в НАТО и ЕС....В крайна сметка още не сме загубили пак външната си свобода ;)...

И да си кажем: Е, пък ние точно така и съществуваме - неединни, загърбвайки най-способните, честните и интелигентните, с половината неплащащи си парното ( сигурно важи и за всичко останало - от билетчето в автобуса до готовността потенциално и реално да крадеш и да отръшкваш каквото ти падне, малко или много циганско... )

Човек трябва да не се съсредоточава в един от елементите. Липсата на правилни перспективи и мащаби води до грешки.

При Освобождението 1878 само 4% от българите са били грамотни.