Само съвремието ли ни притиска към "незадълбоченост"?

Поводът да си задам този въпрос е статия на Владемор Шопов от svobodata.com на Едвин Сугарев, а повод за статията е паметникът на Самуил.

Сглоби си история

Оказа се, че новия паметник на Самуил е всъщност платно, върху което спечелилият конкурса архитект е подреждал доста свободно различни исторически фрагменти. По този начин, и доста иронично, укрепването на нашата национална памет и по-доброто й опредметяване преминава през фриволна пост-модерна игра. 

 Видимо напира остро желание за психологическо и символно уплътняване на зееща безтегловност.

 Затъваме все повече в целесъобразното представяне на историческото.

 Социалната динамика зад фабрикуването и фриволното сглобяване на история нито е от вчера, нито ще изчезне утре. Например, от години тече с пълна сила безконтролното „въобразяване“ на автобиографии.

Публичните институции са вече обилно заселени със служители с дипломи от бутафорни университети. Примерите за назначени 24-25 годишни хора с 3-4 магистратури от разни висши учебни заведения често могат да бъдат открити в медиите. Примерно, икономика от академичния феодал в Свищов, или документ от юридическия конвейер в Благоевград. Политиците непрестанно вадят бутафорни биографии, често с откровени измислици

...гледането на CV-та и липсата на съответствие между представяно и реално. Въобще всеобщото измисляне на биографии е вече част и норма от българското ежедневие. 

Притесненията за достоверност се представят като каприз, а императива за възраждане на историчност надделява. Това развитие не изненадва, защото зад него вече съвсем отчетливо прозира доста внушителна коалиция на заинтересовани, която включва публични власти, политици, индустрията, обслужваща еврофондовете, туристически интереси и присъдружните експерти, които легитимират начинанието.

Без да давам оценка на паметника на Самуил и да го обявявам като автора на статията за пост-модерна игра - всъщност цитирам всичко това не заради:

Започваме да си играем на историческо Lego, вместо внимателно и методично да коригираме митове, да запълваме липси, да изваждаме скритото, да обогатяваме с интерпретации наглед познатото и да търсим споделено разбиране. Това обаче са действия, които ми се струват вече непосилни. 

а защото обществото ни не осъзнава колко съществено е затънало в елементарността във всичките му форми, измерения и отрасли. Което преведено на същия език се нарича МЕНТЕ.

И въпрос: има ли идеи и технологии за обявяване на курс към задълбоченост, не само в "изкуството", но и в политиката, а и изобщо за страната ни.