Задачите пред поколенията са все още дори и ненаписани

Тези дни попаднах на нещо, най-сетне, отново ценно по теми, които ме интересуват най-много.

Имало едно време

Отговарям тук на днешна публикация на Избирател в друга тема, но понеже ще стане въпрос главно за лични спомени, стори ми се, че тук е по-подходящо.
Чест и почитания на г-н Христо Христов и на всички, които възстановяват белите петна в историята. Позволявам си да се включа, защото фактите, макар и трудно, все пак, надявам се, ще бъдат възстановени. Но все по-трудно ще става да бъде възстановена паметта за това що за манталитет и личност стоеше зад хората, преследвани от ДС. Имах късмета да се родя в такова семейство и да познавам лично част от тях. Това тук е само илюстрация към текста на Христо Христов. Списък. Един от многото. http://www.sibir.bg/index.php?page=disp ... tid=137540
В него присъства дядо ми и някои от неговите приятели, за които споменавах в друга тема. Когато съм се родила, те вече бяха „освободени”, но нямаха право нито да живеят, нито да работят в София. Бяха се пръснали кой където намери. Дядо ми беше техническо лице, корабен механик. Беше си намерил работа в компресорното отделение на една родопска мина, в която работи дълги години. До преклонна възраст работи в мини. Почина на 84 години през 90-та. През същата година го реабилитираха. Кому ли беше нужно?
Прибран е на Персин през 1947 година като опозиционен политик и отчасти публицист, и без друг грях освен отказа да сътрудничи на новата власт. В интерес на истината, много е бил „калесван”, и лично, и чрез баба ми. И двамата отказват, с ясното съзнание за последствията. Преди 9 септември е бил депутат от страна на, най-общо казано, БЗНС. Опитът да бъде съден от Народен съд се провалил, тъй като избирателната му околия се вдигнала пеша към София, от около 500 км, кой с каквото сечиво му е попаднало. Споменавам това не толкова в памет на дядо ми, колкото в памет на тези хора. Надали някой от нас, на колкото и години да е, може да си представи каква доблест стои зад такова действие в ония времена.
Семейството, естествено, е изселено от София и на децата му, още по-естествено, не им позволяват да продължат образованието си. През 1947 г. баща ми е бил на 15 години, а чичо ми – на 10. Едва ги изтърпяват да завършат средно образование. За университет и дума да не става. Аналогичен случай в майчината ми фамилия, но те са само кулаци, та с големи връзки майка ми и леля ми успяват да завършат по един учителски институт.
Когато аз съм се родила, живеехме в една, изолирана за тогавашните времена, малка вилна зона в полите на Витоша. Беше населена само с такива семейства. В най-ранното ми детство вкъщи бяхме само жени. Като се почне от прабаба ми, та до мен. За мъжете, баща ми и чичо ми, беше немислимо да имат работа наблизо. Баба ми и майка ми работеха каквото им попаднеше в разни кооперации. Пътуването до София и обратно отнемаше не по-малко от четири часа. Водили са ме „на екскурзия” :) . Нямахме пари. Събирахме дърва от гората. Цяло лято. Събирахме и други неща: киселец, лапад, коприва, шипки, глогинки, боровинки, къпини, горски ягоди, билки, каквото имаше в гората. В двора имахме плодни дръвчета, малко картофи и бакла, покрай плета имаше малини, и... много маргарити. По онова време и маргаритите бяха големи, не като сегашните :) . През зимата нямаше вода, не стигаше догоре. Слизахме по един стръмен баир по чорапи, както го виждате, по вълнени чорапи, за вода от една чешма в ниското, а и тя едва църцореше. И аз барабар Петко с мъжете, естествено, с една малка дамаджанка.Тази вода се ползваше за пиене и готвене. За промишлени, така да се каже, нужди - пране, къпане, чистене - се топеше сняг. Сняг, виж, имаше в изобилие. И безплатно. И въпреки всичко тези жени не измрънкаха нито веднъж. Нито веднъж не се оплакаха, нито веднъж не казаха "нямаме". Разкрасяваха се, баба и мама, с натурална козметика. Много им се смеех. А когато излизаха, бяха облечени с най-елегантните дрехи, ушити от една съседка австрийка, на възрастта на баба ми, която беше женена за българин архитект. Шиеха и на мен. Мама и досега разправя, че докато ме обличала тя, съм ходела като излязла от журнал, а откакто съм започнала да се обличам сама, ходя като дете без майка :) . Никога, с нищо, не показаха, че им е трудно. Никакво вайкане, никакво самосъжаление, никакво скумросване. Обстоятелствата са каквито са и точка. Но имаше и много солидарност в онова затънтено и забравено тогава от Бога място.
Дядо ми имаше право да се връща два пъти в годината за по два дни. Тогава вкъщи се събираха петнайсетина-двайсет души мъже, негови приятели и колеги, все от „недокланите при Сталинград”, както казваше един, и той отдавна покойник. Сред тях имаше всякакви хора, лекари, инженери, архитекти, юристи, финансисти, предприемачи, офицери (царски), всякакви хора, и занаятчии, и земеделци, различно. И аз, естествено, къде без мен? :) И то, те ме взимаха при себе си, не да кажеш, че жените са ме пращали, да не им се мотая в ръцете, докато готвят. Говореха си за властта, за политика, за наука, за техника, за право, за земеделие, за всичко. Изобщо не са се съобразявали с моето присъствие. Когато говореха за властта, (аз в началото нищо не съм разбирала, освен, че говорят за властта, но по-късно започнах доста да разбирам) това, което ми е останало като много ясен спомен е присмех, присмех и пак присмех. Великодушен присмех. Никаква злост, никаква дребнавост, никаква отмъстителност. Бяха минали през ада, но не се изживяваха като репресирани, нито като герои, нито като жертви. Бяха живели в съгласие със себе си, за нищо не жалеха, и продължаваха да правят каквото могат, всеки, където животът го е запратил. И как на никого не му се счупи езикът да ми каже, това, което се говори тук, от къщи да не излиза. Никога, по никакъв повод, никакъв страх или потайност не са ми внушавани. Напротив. А, Бога ми, не си поплюваха в анализите и във формулировките. Но не плюеха. И не злорадстваха над провалите на властта. Добре знаеха какви и за кого ще са последствията. Имаха грижа за хората. Не суетлива, а съпричастна грижа, като част от всички.
Когато станах 15-16 годишна, това е вече седемдесетте години, и повече от „подготвена” исторически, както си мислех, тъкмо от техните приказки, все ми беше на устата да питам: „Добре бе, ами вие къде бяхте, та не разбрахте накъде отиват нещата. Толкова ли не можехте да ги предотвратите?” Не се реших. Във въпроса се съдържаше очевиден упрек. И слава на Бога, че не го направих. Само след петнайсетина-двайсет години щях да го изпитам на собствен гръб. И още как!
Та, имаме, или поне аз имам, малко работа за вършене, преди да си отида при тях. Не знам как ще стане, аз съм от това поколение, дето от десет години все сме на десет години от пенсия, но някак трябва да го измисля. Да намеря време поне да събера написаното от дядо ми и други като него, че това, със сигурност го няма в архивите, а не ще да сме много вече, останалите с преки впечатления.

Да, има голяма доза съхраненост, но и определено повествователни качества в написаното от Елен.

В съдържанието, в план "общество" ( използвам тази дума, въпреки че я чувствам поомърсена от соца, защото не намирам по-нормален заместител ) бих обърнал внимание на няколко доста важни момента.

Едното е че вече тези хора, за които пише Елен, вече ги няма, и няма да ги има. За такива хора сме говорили тук във форума в годините на неизнервеност. Да, тези хора, наследници на възрожденския български морал, с културата си на живот и отношения, със стоицизма и моралната си и духовна премереност, с оценката си за мястото си, вече не са живи или са толкова малко или изтощени от съвремието, че не можем да ги броим. А нашето поколение, няма да може дори да го симулира. Доколко ще може поне да го опише и официализира, е друг въпрос.

Второто, в план "общество" е въпросът който Елен задава - защо тяхното поколение, въпреки нивото и качествата си, допуснаха това което стана.
Аз бих казал, че България преди 1944 допусна, като изключа политическите, но те са принципно свързани, няколко съществени грешки:
- След Освобождението не направи училището, поне до 4-ти клас, задължително, и остави най-нискостоящите, включително циганите, да се "развиват" на свобода. Нека напомня, че 1878 -4-5% от българите са грамотни, а 1944 - 40% са грамотни.
- Втората грешка, но тя не би мола да не бъде допусната без масово образование, е че е нямало написана публицистично или обхваната дори и в програмен роман или новела, ала Адис Ранд в Америка, например, "доктрина".